Лиан Хърн - Началото

Поеха в мълчание към най-уединената част във вътрешността на резиденцията — женските помещения. Тук украсата бе по-сдържана, животните бяха заменени от нежни цветя и риби. Наоми бе въведена в стаята, която обикновено заемаше; прислужници отнесоха в склада сандъците и кошовете, съдържащи нейни дрехи, дарове за владетелката Ийда, както и нови роби и книги за Марико, и Сачие отиде с тях, за да надзирава разопаковането; сервиран бе чай в елегантни бледозелени купички.

Наоми го изпи с радост, тъй като следобедът ставаше все по-топъл, след което седна и се опита да се успокои.

Сачие се върна с Марико. Момичето поздрави майка си официално, с дълбок поклон, а после пристъпи по-близо и се озова в обятията на Наоми. Както всеки път тя почувства прилив на облекчение, почти като напора на млякото в майчината гръд, че детето й е живо и здраво, достатъчно близко, за да може да я прегърне, да погали косите й, да ги отмахне от челото й, за да се взре в очите й, да почувства сладкия й дъх.

— Чакай да те погледна! — възкликна тя. — Растеш толкова бързо. Пребледняла си. Добре ли се чувстваш?

— Вече да. Миналия месец имах настинка и кашлях дълго. Сега съм добре, след като зимата най-накрая си отиде. Но мама също изглежда малко бледа! Да не си била болна?

— Не, просто съм уморена от пътуването. И, разбира се — развълнувана, че те виждам.

Марико се усмихна и в очите й блеснаха сълзи.

— Колко време ще остане мама?

— Опасявам се, че този път няма да е много — видя как Марико полага усилие да скрие разочарованието си. — Имам неотложни дела в Маруяма — добави тя и почувства как утробата й се свива от страх.

— Надявах се да останеш до края на проливните дъждове. Тук е толкова скучно, когато вали всеки ден.

— Трябва да тръгна, преди да започнат — рече Наоми. — Не бива да ме забавят.

Тъй като дъждовете можеха да траят пет или шест седмици, а тя трябваше да прекара това време сред жените, които знаеха всичко една за друга, в това число и кога всяка от тях трябва да се уедини, докато трае месечното й кървене — обичай, спазван от Тохан. Тези жени имаха толкова малко неща, с които да запълват времето си, че щяха да я наблюдават ден и нощ; тя се страхуваше от тяхната скука и злоба.

— Сачие ти е донесла още книги — рече тя с привидна веселост. — Ще имаш с какво да се занимаваш, докато си принудена да стоиш вътре заради дъжда. Сега ми разкажи новините. Как е господарката Ийда?

— Беше много болна през зимата, имаше някакво възпаление на белите дробове. Беше ме страх за нея — Марико сниши гласа си до шепот. — Нейните жени казват, че ако умре, владетелят Ийда ще трябва да избере или теб, или мен.

— Но, слава Богу, тя е още жива и ние се надяваме, че й предстоят още дълги години добро здраве. Как е нейният малък син? Баща му трябва да е много горд с него.

Марико сведе поглед.

— За съжаление той е крехко дете. Не посяга към меча и се страхува от коне. Сега е шестгодишен. Други момчета на неговата възраст вече се обучават като воини, но той не се отделя от майка си и от бавачката си.

— Тъжно. Не мога да си представя, че владетелят Ийда проявява търпение към него.

— Не, момчето се ужасява от баща си повече, отколкото от всичко останало.

Наоми видя малкото момче, което се казваше Кацу, по-късно същия ден, когато се присъедини към Ийда за вечеря. Бавачката го въведе, но той хленчеше и капризничеше, поради което скоро бе отведен. Не изглеждаше особено интелигентен и със сигурност не беше нито самоуверен, нито смел.

Тя изпита съжаление към детето и неговата майка. Всички мъже очакваха съпругите им да им родят синове, но колко често тези синове се оказваха разочарование или дори заплаха! Ийда щеше да превърне живота и на двамата в мъчение. Опита се да не мисли как това на свой ред щеше да се отрази на собственото й положение. Само ако Ийда имаше щастлив брак и дузина синове! Неудовлетворението го караше да замисля смяна на съпругата и насочваше вниманието му към нея. Но тя дори не желаеше да размишлява по тези въпроси, за да не допусне надеждите и страховете й да подкопаят самообладанието й и да я издадат.

На следващата сутрин бе извикана при Ийда и отвън бе посрещната от един мъж, за когото знаеше, че се ползва с особеното му благоволение.

— Владетелю Абе — поздрави го тя, макар и да смяташе, че да го нарече „владетел“, бе твърде ласкателно за него, тъй като Ийда му оказваше чест, далеч надвишаваща ранга на фамилията му.

Поклонът му бе престорен. Тя подозираше, че също като повечето воини от изтока той не храни особено уважение към традицията на Маруяма, а самата нея счита за отклонение, което трябва да бъде отстранено по най-бързия начин.