Ейдриън Чайковски - Империя в черно и златно

В сравнение с поражението от предната нощ всяка рана изглеждаше дребна. Чакаше го празен свитък и онова, което напишеше в него, щеше да стигне до полковник Латвок, до генерал Рейнер или друг високопоставен член на Рекеф, който да реши колко точно е изгубила Империята заради неговия провал.

Осоидите вече вдигаха лагера си край портите на Хелерон. Съветът на магнатите пращаше делегация след делегация и ставаше все по-трудно да им замазват очите с полуистини. Искаха да знаят дали Империята е отговорна за края на хелеронската „Гордост“. Обяснението, че само са се опитали да я защитят, повдигаше други неудобни въпроси. Изобщо, това временно поражение можеше да струва кариерата на Талрик. Можеше да му струва живота дори, заради политика и прочие, но едва ли щеше да възпрепятства сериозно амбициите на Империята.

Често се бе питал как ще понесе подобна ситуация, при която собствената му звезда е угаснала, а имперското съзвездие все така грее на небето. Сега с изненада и облекчение разбираше, че открива утеха във всичко това. Може и да беше загубил в личен план, но машината, от която той беше дребно колелце, нямаше да спре пред нищо. Нападението срещу Тарк сигурно беше започнало или щеше да започне всеки момент. Тарк щеше да падне, както падаха пред Империята всички мравешки градове — след кървава, свирепа, безжалостна битка, надвит въпреки решителността си от враг по-многочислен, по-мобилен, по-изобретателен и по-целенасочен.

А Хелерон? Талрик щеше да се прибере безславно у дома с хилядата си войници, но той или някой друг като него щеше да се върне тук с пет хиляди или с петдесет хиляди. Хелеронските бръмбарородни се успокояваха с мисълта, че цялата имперска армия е струпана при Тарк — новините най-после бяха стигнали и дотук, — но войниците пред стените на Тарк бяха само Четвърта армия, няколко батальона помощна войска и няколко взвода от инженерния корпус. Империята имаше много армии, както Хелерон скоро щеше да открие за собствена сметка.

Докато хирургът промиваше за последно зашитата рана и си прибираше инструментите, Талрик се зае да нахвърли наум текста на доклада си, без излишни емоции и без страх.

Стенуолд събра онези, които бяха в състояние да пътуват. Два дни след битката в това число влизаха Че, Тиниса и дори Тисамон, макар че богомолкочовекът още имаше силни болки и не търпеше никаква дреха върху раната си. Беше гол от кръста нагоре, наметнал бронирания жакет на раменете.

— Време е — каза им простичко Стенуолд. — Спечелихме малка победа срещу могъщ противник, не за Хелерон, нито за Колегиум, нито заради отмъщение, справедливост или друго дребно нещо. Направихме го за целите Равнини, спечелихме им време да обединят силите си срещу врага. Спечелихме битката, но не и войната. Както знаете, Тарк е под обсада, а Империята праща още войски на запад, това ви го гарантирам. Трябва да ги изпреварим и да пръснем вестта. Единение или робство, това трябва да са ключовите ни думи, защото най-добре изразяват истината. Това е бъдещето на Равнините — единение или робство. Единението, ако изобщо го постигнем, няма да продължи дълго. Робството обаче, ако ни застигне, ще ни впрегне в хамута си завинаги. Така че аз тръгвам за Колегиум, защото той е най-благодатната почва, където да посеем идеята за единение. Колегиум вече е в съюз с мравкоидите от Сарн, така че мрежата ще обхване и техния град. Ако Тарк падне, в което едва ли можем да се съмняваме, уви, то съдбата му ще послужи като урок, който нищо не ще може да заличи. Урок, който казва: „Империята трябва да бъде спряна“. Рискът ще е наш постоянен спътник, защото осоидите несъмнено имат свои агенти в Колегиум, в Сарн и в Меро, навсякъде, агенти, които ще залъгват първенците във всеки град, че Империята няма никакво намерение да напада тях, а само враговете им. Ще ги подучват да потриват ръце, предвкусвайки падението на отдавнашните си съперници, ще им хвърлят прах в очите с надеждата да прилапат Равнините парче по парче. Хитър план, който може и да успее. Нашата война няма да е война на мечовете, а на думите. Защото мечовете са налице, но нашата задача е да убедим ръцете, които ги държат, че е дошло време да ги изтеглят от ножниците и да ги размахат предизвикателно към слънцето. Мои пратеници вече пътуват към Колегиум, Сарн и към Паешките земи дори, нищо че паякородните са отколешни врагове на идеята за обединение на Равнините. Няма такава ръка, чиято помощ да откажа. Бих писал и до подземните зали на стоножкородното царство или до комарените лордове, ако бяха нещо повече от легенда. А ако положението се влоши драматично, може да го направя въпреки това.