Ейдриън Чайковски - Империя в черно и златно

Скуто мина между двамата почти без да ги погледне. Метна се в кабинката на машиниста в задния край на „Гордост“, но веднага отскочи назад с опърлено от енергиен залп рамо. Противникът му понечи да го посече, но късият меч издрънча безсилно в нагръдника на шипородния. Скуто се пресегна, сграбчи войника и го притисна в любовна прегръдка, при което дузина закривени шипове изстъргаха по бронята на гърчещия се мъж. Че откри, че й се иска да набие спирачки далеч от мелето, не защото я бе страх от имперските войници, а защото се притесняваше, че в кръвожадното си заслепение Тисамон и дъщеря му не подбират жертвите си. Вместо това стисна зъби, продължи напред и замахна с меча си към гърба на войника, с когото се боричкаше Скуто.

Усети как острието изстъргва в плетената ризница, после потъва в плът. Шокът я разтърси до мозъка на костите. За пръв път убиваше човек в близък бой. Чувството беше ужасно, отвратително; преживяване и жизнен опит, за които щеше да плати прескъпо.

Но не сега, защото сега нямаше време да угажда на съвестта си. Скуто вече бе сритал трупа настрани. Скочи в кабинката и се обърна да й подаде ръка.

Кръвопролитието навън продължаваше, а двамата стояха в кабинката и зяпаха.

Зяпаха лицето на светкавичния двигател и си мислеха, че никога не са виждали такова нещо. Централният панел беше от замъглено стъкло, а зад него се различаваха големи намотки, които хвърляха искри, танцуваха и светеха сякаш самите те са направени от течно стъкло. От двете страни на централния панел имаше циферблати, лостове, копчета и превключватели, които не й говореха кажи-речи нищо. Хвърли поглед към Скуто и надеждите й помръкнаха съвсем. По изражението му личеше, че и той не се чувства в свои води.

— Де Тото да беше тук — проточи тъжно Че. — Когато учихме механика, тези чудесии бяха на етап теоретични разработки. Основните принципи ги знам, но нищо друго.

— Браво — каза Скуто. Стовари с все сила приклада на арбалета си върху стъклото, но то не се счупи. — Леярски щемпел! — изпсува той. — Сигурно е една стъпка дебело пустото му стъкло. Мислех да мушнем една граната вътре, но… няма да стане. Ще можеш ли да претовариш системата, как мислиш?

Че плъзна поглед по уредите. Изпаднала беше в познатата й вече ситуация да е най-сведущият експерт по въпрос, за който знае съвсем малко.

— Ще опитам — отвърна тя. — От опит глава не боли.

Скуто вдигна глава и погледна към бойното поле вън.

— Само не се бави много — посъветва я той.

Клинът на осоидите се беше разпаднал окончателно. Двама оцелели тичаха презглава назад, а Балкус зареждаше нов пълнител в гвоздистрела си, за да им види сметката. Стенуолд се огледа и видя трупове. Много трупове. Основно на имперски войници, повалени на купчини при атаките от всички страни. Един от бръмбарородните на Скуто лежеше с обгорено лице, зад него имаше мъртва мухородна, вперила невиждащ поглед в тъмното небе.

Миг по-късно всички погледнаха нагоре и от небето заваляха енергийни залпове. Втората вълна беше пристигнала и ги връхлиташе с огън и насочени копия. Балкус вдигна гвоздистрела си и миниатюрните снаряди разсякоха небето в кървава жътва.

— Прикрийте се! — извика Стенуолд, след като един от мравкородните агенти на Скуто падна поразен, докато се опитваше да презареди арбалета си. Спера вече бе хлътнала в сянката на по-малкия двигател и трескаво въртеше манивелата на собственото си оръжие.

Въздухът започваше да ври, когато Стенуолд се хвърли зад несигурното прикритие на купчина пръст. Вдигна поглед и видя, че небето над машинния двор се е превърнало в бойна арена. Имперският отряд се опитваше да обгради част от хората на Ахеос. Жената водно конче — по-добър летец от повечето тук — се стрелна през центъра на мелето, завъртя се в полет и пусна стрела, която се заби в гърба на нищо неподозиращ противник. Богомолкородният улови един имперски войник за колана, заби закривеното острие на ръкавицата си в тялото му, направи две бързи движения и захвърли безжизнения труп на земята. После жило го уцели в хълбока и той падна. Още беше жив, но един имперски войник се стрелна след него и заби меча си в тялото му. Стенуолд простреля войника в гърдите преди да се е издигнал обратно във въздуха.

Някой изкрещя предупредително, но Стенуолд не различи думите. След миг вече нямаше нужда да гадае. Механичният трясък откъм лагера на осоидите му каза всичко, дори преди чудовищният силует на автовозилото да се е разкрил пред погледа му. Беше тромава, грозна, четвъртита бронирана машина с предница като шлем на пазител и тесни отвори вместо прозорци. Четирите й крака стърчаха настрани като крака на паяк и изяждаха разстоянието с дълги, отсечени стъпки. Под тъпия й нос бяха монтирани два големи арбалета, които стреляха постоянно, а на гърба й имаше балиста… и не само това. Стенуолд се хвърли на земята веднага щом разпозна назъбените очертания. Към оръжието беше занитен щит, който да предпазва артилериста, но не щитът уплаши Стенуолд, а огромният дървен пълнител отзад. Балиста за многократна стрелба, оръжие от последно поколение. Секунди по-късно характерният насечен трясък разцепи въздуха и тежките стрели заваляха една след друга.