Ейдриън Чайковски - Империя в черно и златно

— Трудно е да се каже. За пръв път си имам работа с такова чудо.

— Значи ще се бием — каза сериозно молецородният. Изглеждаше блед и много млад, помисли си Стенуолд и плъзна поглед по лицата на другите. С изключение на самия него, Скуто, Тисамон и скакалецородния, дошъл с Ахеос, всички изглеждаха безумно млади.

— Ако някой от вас иска да си тръгне, сега е моментът. Говоря сериозно — каза той, но, разбира се, никой не помръдна. Всички бяха уплашени освен неколцина като Тисамон, в чиито вени смъртта течеше като кръв. Тук ги задържаха гордостта и страхът да не се посрамят, и на Стенуолд му идеше да ги смъмри, да им викне, че наранената гордост се лекува, а смъртоносните рани — не.

Но не каза нищо, защото сега те бяха неговите хора. Дошли бяха тук заради неговия план, да живеят или да умрат според уменията си и прищевките на съдбата.

— Как да ви използваме най-добре? — обърна се той към Ахеос.

— Можем да ги ударим, без те да ни видят. Първата кръв ще я пролеем ние — предложи молецоидът. Хвърли поглед към богомолкородната жена, която навярно беше тактикът на групата им. — Ето какво ще направим — продължи Ахеос. — Ние ще нападнем осоидите в машината и постовите, които забелязахме. Щом ни видите, че ги връхлитаме, трябва да се отправите веднага към двигателя. Осородните несъмнено ще вдигнат тревога, но ще настъпи хаос, от който ние трябва да се възползваме максимално. Моите хора и онези от вас, които няма да са заети с разрушаването на двигателя, ще трябва да удържим натиска, докато задачата не приключи. Това е нашият план.

Стенуолд кимна.

— По-добър нямам — призна той.

Ахеос и групата му потънаха в мрака, който за тях не представляваше пречка. Стенуолд даде знак на другите да се снишат и тръгна предпазливо към ръба на машинния двор. Отдолу имаше купчина изкопна пръст, така че спускането и придвижването до „Гордост“ нямаше да представляват проблем сами по себе си. Изтеглянето след това беше съвсем друга история.

Започнал беше да отброява наум секундите, но си даде сметка, че е глупаво, и спря. Тревогата можеше да се вдигне в следващия миг или след десет минути. Нощта беше хладна с лек вятър от изток и неестествено тиха. Не беше за вярване, че четиридесет осородни клечат и дебнат на хвърлей камък оттук.

„Сигурно са затаили дъх.“

— Там! — изсъска Тиниса. Стенуолд не беше видял нищо, но нервите му бяха опънати до скъсване и той даде команда за начало, разчитайки на нейното зрение:

— Напред!

— Капитане! — извика един от хората му и Талрик се стресна. Нощта беше тиха и нямаше сигнал за тревога.

— Какво? — попита той.

— Видях нещо до двигателя, капитане.

Талрик се покатери на насипа да погледне. Хората му не бяха нощни създания, но газените фенери покрай „Гордост“ осигуряваха достатъчно светлина.

— Нищо не виждам… — промърмори той, но само след миг промени мнението си почти едновременно с пронизителното изсвирване — уговорения сигнал за тревога.

Сянка. Нищо и никаква сянка, препречила за миг светлината на фенерите, а после от кабинката на „Гордост“ изпадна човек. Един от собствените му войници, които чакаха в засада там. Атаката беше започнала.

— Тръгвайте, всички! — извика той. — Леки въздушни, осигурете двигателя. Пехота… — В същия миг видя някакви хора да се спускат в машинния двор. — Там — посочи той. Десетина от неговите войници вече се бяха издигнали във въздуха и набираха скорост към двигателя. Други десетина се изсипваха покрай него, с по-тежки доспехи, с копия и щитове. Талрик погледна още веднъж към натрапниците и му се стори, че различава Стенуолд в челото им. При малобройни атаки като тази добрият командир трябваше лично да предвожда хората си и Талрик изпита уважение към Стенуолд за доблестта му.

— Ти — обърна се Талрик към мухородния пратеник, който чакаше на крачка зад него. Младежът беше от щатните, а не от местния набор, и носеше имперска ливрея над кожения нагръдник. — Върви при майор Годран. Кажи му да доведе три… не, нека са четири взвода по най-бързия начин, да прати също автовозилото и дирижабъла.

— Да, капитане. — След миг пратеникът вече летеше към главния имперски лагер. Талрик, заобиколен допреди малко от двайсетина мъже, сега беше останал сам.

Стенуолд не беше спринтьор и по-чевръстите членове на групата му го изпревариха още преди да е преполовил разстоянието до „Гордост“. Чул беше силното изсвирване — знак, че молецоидите не са открили навреме поне един часовой. Силуети прелитаха покрай празничните светлинки, обточващи навеса на „Гордост“. Сиянието на газените фенери се отразяваше в стомана, чуваха се стонове на болка и пресечени викове. Тисамон и Тиниса бяха излезли начело и тичаха с убийствена скорост към двигателя. Щяха да стигнат там първи, но бързината им с нищо нямаше да ускори основната задача по унищожаването му, само щяха да пролеят още вражеска кръв и да се изложат на още по-голям риск.