Ейдриън Чайковски - Империя в черно и златно

— Сега разбирам защо искаш да се върна в Тарн — вметна Ахеос.

— Кажи на скририте, че Стенуолд Трудан от Колегиум иска да разруши влака и Железния път. Кажи им, че моля за тяхната помощ, че искам бойците им да се включат в атаката. Без номера, без капани. Срещата е южно от влаковите хангари по здрач. Тръгвай.

Ахеос стана, поклони се леко на Стенуолд, после стисна ръката на Че.

— Ще ги доведа, а ако не — ще дойда сам — заяви той.

Крилете му се разгънаха и уловиха светлината. След миг Ахеос отлетя и капакът на капандурата се затвори с трясък след него.

Здрачи се твърде скоро и залезът донесе чувство на безвъзвратност, което действаше потискащо на всички им. Бяха жалка картинка, повечето с незаздравели рани от стоманата и огъня на осоидите. Поне снаряжение не им липсваше — възстановили бяха загубеното от дълбоките резерви, които Скуто държеше на тайни места, взели бяха всичко, което би могло да им потрябва. Стенуолд беше със занаятчийската си премяна от подсилена кожа, с арбалет на гърба и с половин дузина железни гранати в торба на колана. Скуто отново беше надянал деформираната си броня, снаряжен беше с чисто нов арбалет за многократна стрелба и торба с опасни играчки като тази на Стенуолд. От каишките на бронята и от шиповете му висяха резервни пълнители със стрели за арбалета.

Тисамон не носеше друга броня освен подплатения си кожен жакет, който беше виждал безброй битки и мъртви врагове, а имаше малко белези и драскотини. Беше намерил подобна дреха и за Тиниса и лично беше притегнал каишките отстрани, пробивайки нови дупки там, където беше необходимо, за да пасне жакетът на стройната й снага. Стенуолд гледаше осиновената си дъщеря, дъщерята на Тисамон, и се опитваше да свикне с мисълта, че Тиниса вече не е неговото момиче, а млада жена, която сама определя пътя си в живота.

А ето я и Челядинка, племенницата му, негова плът и кръв. И тя беше пораснала много, след като осоидите я плениха. Стоеше до Скуто, облечена в занаятчийска премяна като чичо си, с навит на руло комплект инструменти от едната страна на колана и меч от другата. Стягаше каишката на кожен шлем, високо на челото й бяха кацнали тежки защитни очила, изобщо… Стенуолд не можеше да я познае.

Зад тях останките от войската на Скуто чакаха в готовност. Балкус, Стенуолд го познаваше добре, беше по-скоро наемник, отколкото лоялен агент, но беше задължен на Скуто, а към дълговете си се отнасяше сериозно, приемаше ги като въпрос на чест. Следващият беше Рака, чиято ръка беше станала жертва на имперско правосъдие и който не беше забравил, нито простил. Освен арбалета си, мухородната Спера носеше комплект бинтове и мехлеми за спешни случаи. Зад нея стоеше миш-маш от бръмбароиди, мухородни, мравкородни и един мелез — последните оцелели агенти на Скуто, събрали се да прегрупират силите си преди нападението. Носеха арбалети, мечове, гранати и всякакъв род импровизирани доспехи. Един от бръмбарородните имаше широкострел, чието фуниеобразно дуло вече беше натъпкано с шрапнели. Друг беше с тежка, обкована с метални плочки броня и стискаше огромна алебарда, отмъкната от оръжейните складове на градската стража. Не бяха войници, но по боен опит не отстъпваха на осоидите.

— Мисля, че сме готови, шефе — докладва тихо Скуто.

„Съдбата на Колегиум е в нашите ръце.“

— Тръгваме — каза Стенуолд.

Бяха достатъчно близо до работната площадка, за да чуват трясъка на машините — на онези, които изработваха релси и траверси, и на другите, които превозваха готовата продукция към пълзящия край на Железния път и ежечасно скъсяваха разстоянието между бригадите, започнали строежа от Колегиум, и колегите им, започнали го в Хелерон. Още колко метра релси оставаше да положат? Разстоянието се топеше всеки час. Първото и уви, пиратско пътуване на „Гордост“ можеше да стане факт още утре или вдругиден.

Самата машина държаха отделно от трескавата дейност по полагането на релсовия път. Тя беше нещо повече от промишлен продукт. Когато тръгнеше, щеше да осъществи първия високоскоростен преход между Хелерон и Колегиум и с това да промени света завинаги. Самото й съществуване щеше да даде нов тласък на технологичния прогрес с всички ползи и пороци, които произтичаха от това.

„А ние сме тук да я спрем.“ Идеята все още му се струваше безумна, но Стенуолд беше стигнал до нея по пътя на неоспорима логика.

„Гордост“ стоеше на странични релси под голям навес, на завет от евентуалните капризи на времето, които сезонът можеше да поднесе. По-малка машина навярно биха прибрали в хангар, но „Гордост“ беше твърде голяма и величествена, а и техниците имаха нужда от свободен достъп до фланговете й и достатъчно място, за да маневрират със сервизните возила. „Гордост“ беше от нова порода, с изгърбен силует и с тъпоноса глава, обсипана с красиви и сложни сребърни орнаменти, все едно е гигантски таран, изработен с церемониална цел. Зад масивния й нос се намираше двигателят, „светкавичният двигател“. Стенуолд не беше виждал дори прототип на тази нова чудесия и нямаше представа как работи. Лошото беше, че комай и Скуто беше в неведение по въпроса, а именно той трябваше да унищожи двигателя, било чрез експлозиви, било като претовари и взриви системите му. А двигателят беше истинско произведение на инженерната мисъл и подвиг на промишлеността — близо седем метра дълъг, фланговете му бяха надупчени от тръби и изводи, намотки и комини. Двуметров прът се извисяваше гордо над покрива и лъщеше в мрака под огромния навес. Зад монументалния двигател се намираше кабинката на машиниста. По-примитивни устройства биха имали… да речем, дървогоривна пещ за парна тяга, но Стенуолд нямаше представа какви контролни уреди и осигурителни системи вървят със светкавичния двигател.