Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

„Истински ли са? Или ми се привиждат заради опиата, който ми дадоха да изпия?“ Не беше в състояние да направи разлика, защото всичко й изглеждаше истинско. Опиатът я бе лишил от трезва преценка.

Насочваха я както овчарски кучета прибират в стадото заблудена овца. Тя тичаше ли, тичаше, все по-навътре в гора толкова гъста, че сигурно имаше друга дума за нея. Джунгла, това беше правилната дума, осъзна Тиниса, за странната гора от друго място и време, скрита на остров Паросиал.

Мракът под сплетения листак на дърветата така се беше сгъстил, че дори нейните очи не можеха да го пробият. Ориентираше се повече по допир, отколкото с помощта на зрението си, но продължаваше напред. Не знаеше друго, освен че я водят нанякъде.

Беше изгубила от поглед водачите си, или пък те бяха избързали напред или встрани от сетивата й. Беше сама и все пак продължаваше да усеща присъствието им. Оставена изцяло на тяхната милост, безнадеждно изгубена в това изтерзано място.

Кога се беше стъмнило толкова? И имаше ли изобщо дни в тази джунгла? На места шубракът беше толкова гъст, че тя с мъка си пробиваше път напред, през пролуки, които биха затруднили и мухороден, а други дърветата оформяха над главата й високи арки от преплетени клони и зелен въздух.

Това място не беше естествено и със сигурност не беше място за нея. Вече знаеше, че цялата тази идея е била ужасна грешка. Чия? На Тисамон, без съмнение, който беше изчезнал някъде. Вече не помнеше кога го е зърнала за последно, знаеше само, че е било отдавна.

Защото сега можеше да разчита единствено на себе си, както той й беше повтарял неведнъж. Че това трябвало да го направи сама. Че той нямало да е до нея, за да й държи ръката.

„Татко!“

Страхотен баща, няма що — студен като лед, затворен, с окървавени ръце. Не, Стенуолд беше неин баща, във всичко освен по кръв. Стенуолд, цивилизованият човек, който живее в град и обича науката. Стенуолд — мил и разбиращ. Беше израсла в Колегиум, учила бе в белите аудитории на Академията. Що за лудост я беше довела тук, в този лабиринт от зелено и черно?

Кракът й хлътна, тя прецапа презглава през някакъв поток, спря да възстанови равновесието си и да хвърли поглед наоколо, но без полза. Имаше ясното усещане за неща, които се движат и я подтикват да върви напред, но нищо от това не стигаше до очите й.

Ако спреше сега, щеше да се изгуби завинаги. Дори костите й нямаше да намерят.

Лудостта, довела я тук, беше лудост, която Тиниса носеше в себе си. Същата лудост, която я обземаше всеки път, когато изваждаше меча си с гняв. Студена лудост като на баща й. Защото тя обожаваше онова усещане — не убийството само по себе си, а убийството като доказателство за уменията й. Убийството като победа. Кръв ли? Беше подгизнала от кръв.

Заедно с тази мисъл дойде и мигновен проблясък на яснота, в която Тиниса зърна един от придружителите си — сянка сред дърветата, която определено не беше човешка.

Тя се втурна напред да навакса изоставането си, изкатери се с мъка по стръмния бряг на потока, хващаше се за оголените от водата корени.

И най-после стигна, където трябваше да стигне… и видя идола.

Идол? Нямаше друга, по-подходяща дума. Проядено от червеи дървено нещо, по-високо от нея поне с две стъпки, с разперени, прекършени някак ръце, разпънат монумент, така излинял от времето, че детайлите отдавна се бяха изгубили безвъзвратно. Дори дърветата наоколо му бяха погинали или пък никога не бяха расли там.

Е, това беше то. Тиниса стоеше в сърцето на богомолския сън, в центъра на острова, в центъра на гората, в средището на расата.

Тръгна бавно към надвисналия идол, прескачаше щръкнали корени, чувстваше движението в гората наоколо. Наблюдаваха я и чакаха. Какво трябваше да направи сега? Как да разбира това… нещо?

Вече беше съвсем близо, на една ръка разстояние. Никога не бе вярвала в магията, но нещо се излъчваше от този недодялан и разпадащ се символ, нещо като гръм, който е извън обхвата на слуха, нещо като вълна, която се втурна насреща й, заля я и я повлече.

Тиниса протегна ръка. Богохулство ли би било да го докосне, или израз на най-дълбоко почитание? Слабото сияние на призрачната луна бягаше далеч от фигурата, но очите на Тиниса попиха бледия светлик, наложиха го върху мрака наоколо… и тя дръпна ръката си като опарена. Идолът беше като мъртвец в процес на разложение. Червеи и стоножки извираха от дупки в проядената дървесна плът. Стотици бръмбари пъплеха в основата му, а тлъстите им белезникави личинки, дълги цял пръст, виреха глави в нощния въздух и се клатеха като малоумни слепци. Безброй пощурели от глад насекоми бяха нападнали идола и го разяждаха ненаситно. Чак сега Тиниса забеляза кръпките ново дърво, добавени да заместят проядените части, видя грижата, видя и че е била повърхностна, козметична, лепната върху гнилото сърце на истукана и обречена да бъде поредната жертва на разложението, отново и отново, десетилетие след десетилетие.