Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

И тогава прозря смисъла — точно в това беше смисълът! Идолът, уж мъртъв символ, беше и живо нещо, гниещо, противно нещо, в което животът поглъщаше смъртта и смъртта поглъщаше живота.

Извади кинжала от колана си. Видяла бе следите върху гръдния му кош — където би бил гръдният кош, ако стърчащите отломки наистина са били ръце някога. Това беше изпитанието, нали? Тиниса вдигна кинжала.

Усети силата на невидимото присъствие около себе си, усети я как се надига към кулминационната си точка. Някъде над нея екна гръм от ясно небе.

И тя замахна.

Може и да не вярваше в магията, но в мига, когато острието на кинжала потъна в разядената от червеи дървесина, светкавица разкъса звездното небе… и тя видя втория идол, а блясъкът на светкавицата жигоса образа му в очите й: високата, стройна снага, двете разперени ръце.

Светкавицата я бе ослепила, но Тиниса усети движението му — едва доловимо поклащане — и замръзна.

Не беше образ, беше оригиналът. Дори ослепена, тя го виждаше в съзнанието си. Триъгълната глава на два метра и половина над земята, големите очи, острите като бръснач мандибули на долната челюст, и ръцете — ошипените, разперени за атака ръце. Насекомо, по-голямо от кон, което лесно можеше да я сграбчи с предните си крайници и да я смаже до смърт или да я разполови с челюстите си. В отдалечените гори, където все още се срещаха, тези насекоми убиваха хора. Убиваха дори ловци, дошли с лъкове и копия да убият тях. Това всички го знаеха.

И сега какво, трябваше да го убие ли? Замига трескаво, но виждаше само неясни форми и петна, усещаше го как се поклаща едва доловимо и не сваля от нея погледа на огромните си, всевиждащи очи.

Тиниса стоеше неподвижно и чакаше, стиснала безполезния кинжал.

Съществото беше близо, много близо. Тиниса виждаше накъсаните движения на ръцете му, които се сгъваха от двете й страни. Като за прегръдка или като за…

„Сестро.“

Гласът прободе като нажежен шиш тила й.

„Сестро.“

Вече виждаше по-добре, или поне достатъчно, за да различи ясно надвисналата над нея, поклащаща се богомолка. Гласът я изгаряше отвътре и тя се досети, че болката е заради някакво латентно Изкуство, което се пробужда заради този миг, преди да потъне отново в ступор. Чувала беше за него — Речта, така го наричаха, срещаше се много рядко и позволяваше на владеещия го да командва насекомите на собствената си раса. Да чува и разбира простичките животински гласове и да им заповядва… макар че в този случай за командване и дума не можеше да става.

„Сестро, дошла си отдалеч.“

Думите не бяха човешки. Някаква чужда на човешкия род интелигентност се ровеше в черепа й, налагаше силом контрола си и нейният изтерзан мозък оформяше смисъла в разбираеми думи.

„Дошла си да се докажеш.“

Така ли? Беше забравила защо е дошла.

„Обърни се, сестро.“ Гласът се вряза в мозъка й, тя се обърна послушно и го видя.

Беше само движещ се силует в мрака, но върхът на острието му улавяше и разплискваше бледото сребро на луната. Тиниса бе извадила инстинктивно рапирата си и само след миг усети отката на сблъсъка, сблъсък напълно реален, чу изстъргването на метал в метал.

Гигантското насекомо я принуди да отстъпи, нападаше стремително, мечът му рисуваше полувидими щрихи, цялото беше изтъкано от светлосенки, които Тиниса не бе в състояние да възприеме в тяхната съвкупност. Ала тялото й познаваше танца. Или поне рапирата й го познаваше. Съзнанието на Тиниса регистрираше париращите блокове, но някак насложени върху слоеве минала история, побрала всяко движение на рапирата от изковаването й до днес, сякаш днешната битка се движеше по стари коловози, издълбани от вековна употреба.

Взря се в лицето на противника си, опита се да го разчете, но то се сливаше и размазваше пред очите й, променяше се и после пак. Ето, сега се биеше с Тисамон, парираше светкавичните удари на завитото като сърп острие, виждаше лицето му, разкривено от убийствен гняв и отчаян стремеж да заличи някак непростимия грях на бащинството си. А после мястото му зае Болуин, чийто менящ се образ криеше безликия магьосник, който ги бе предал в Хелерон. Сетне Пиреус, изпълнен с кипяща омраза към нея, подъл и продажен, но въпреки това майстор на меча. Острието му сряза въздуха на косъм от лицето й, а после закачи подплатения й жакет, не толкова, че да я прободе, но достатъчно да го среже.

Силуетът винаги изпреварваше с част от мига атаките й, разсейваше я със студената ярост на Тисамон или с образа на Талрик и пламъците на „Гордост“, отразени в очите му. Противникът й беше съвкупност от всички хора, с които се бе дуелирала, от всички, които бе обичала или мразила някога, поединично или всичките накуп, къкрещ миш-маш от лица, оръжия и бойни стилове. Ето го полуродния главатар от подземния свят на Хелерон, Синон Поло̀вин с мраморната кожа; после капитан Халрад, който се бе опитал да я вкара в леглото си; красивия Салма, по когото тя още копнееше и който така и не бе отвърнал на копнежа й; Стенуолд, който бе скрил от нея истината за миналото й; и Тисамон, винаги Тисамон.