Ейдриън Чайковски - Разединени равнини

— Вие кои сте? — попита настоятелно Салма, макар да съзнаваше, че не е в положение да настоява за каквото и да било.

— Аз се казвам Адран — представи се по-младият от войниците. — А това е Калдер.

— Лейтенант Калдер — избоботи по-възрастният с необичайно дълбок глас. — Още сме в армията, момче.

— Ти си Салма, нали? — попита Адран, като кимна разсеяно на другаря си. — Е, какво си спомняш?

Салма се замисли.

— Да приемем, че не помня нищо.

— Ами тогава знай, че те измъкнаха — каза му Адран. — Измъкнаха те.

— Кой?

— Онзи полуроден занаятчия го направи — обясни лейтенант Калдер. — Успя да го уреди. Има влияние той, нищо че е нечистокръвно лекьосано копеле.

— Полуроден? — Тото? И тогава си спомни какво беше направил Тото за него и каква цена беше платил за живота и свободата му. Значи занаятчията, за когото говореше Калдер, беше другият, онзи, който бе поискал от Тото да му стане роб.

— А вие защо?… Какво ще правите с нас?

— Нямай грижи — успокои го Адран, но Салма поклати глава.

— Какво става? Вие сте осородни войници, а аз очевидно не съм в състояние да ви създам неприятности, така че защо поне не ми кажете истината?

Адран и Калдер се спогледаха.

— Сигурно си мислиш, че всички ние в Империята сме чудовища — заговори по-младият мъж.

Спомнил си Ааген, Салма каза:

— Не непременно, но докато не видя доказателства за противното — да.

— Разбирам. — Адран разръчка огъня. — Чувал ли си за Скършения меч? — Калдер понечи да го прекъсне, но Адран продължи: — Може и да е чувал, ако е участвал в Дванайсетгодишната война.

— Много е млад — възрази Калдер.

— Не съм чувал за никакъв Скършен меч — каза Салма.

— Това е… Ние сме група имперски поданици, които не са докрай съгласни с политиката на Империята. Не ме разбирай погрешно. Аз се гордея с произхода си. Но нещата се променят и не към добро. Войни сме водили винаги. Ние сме войнолюбив народ, също като мравкородните или бойните бръмбароиди от Мина. Но преди обединението и Империята… може да сме живели в укрепления сред хълмовете и да сме си крадяли жените и добитъка, но е било различно. Било е… знам ли, природосъобразно някак.

Несръчният начин, по който търсеше най-подходящите думи, напомни на Салма за Тото и сърцето му се сви.

— Империята обаче, тя е сбъркана. Сбъркан е принципът й, защото единственият начин да не се разпадне е да се разширява непрекъснато, да прилапва все нови и нови земи. Ти може и да не знаеш, но всеки осороден над тринайсетгодишна възраст е в армията, има военен чин и може да бъде изпратен на стотици мили от дома си само защото императорът е решил да превземе поредния чужд град. Никой от нас няма право на избор. Да не говорим за хората от помощната войска, които са в още по-лошо положение.

— Народите, които нападате, също не са цъфнали и вързали — каза със слаб глас Салма.

— Така е — съгласи се Адран. Имаше някаква покъртителна искреност в него и това напомни на Салма за Че, когато й щукнеше да защитава една или друга морална кауза. Виждаше се, че Адран искрено се вълнува от онова, за което говори.

— Империята налага волята си на десетки други раси, принуждава ги да се държат като нас и по този начин ги заличава. А това не е хубаво. Това е много лошо и като ни принуждава да й вършим мръсната работа, прави и нас лоши. — Стрелна с поглед Калдер и добави: — Или поне аз мисля така.

Изражението на по-възрастния мъж беше повече от красноречиво — „Ама днешната младеж е една, тури й пепел…“ — и толкова типично за всички раси и народи, че Салма неволно се усмихна.

— Ако искаш моето мнение — подхвана Калдер, — на мен просто ми писна. Бих се срещу твоите хора. Преди това потушавахме бунтове сред стършелородните племена. А преди това, още бях сержант по онова време, се бихме с пчелородните от Сзар. А още преди това бях в гарнизона в Джерез. На времето имах семейство, но за двайсет години я ми се събират шест месеца с домашните, я не. А сега едва-що превзехме Тарк, дето се вика още не са угаснали пожарите, а копелетата вече ни юркат към поредното бойно поле. Край няма. Използват те до дупка, а като паднеш — те зарязват. Тъй че Скършеният меч е това — не го слушай Адран, той е млад, идеалист е и главата му е пълна с глупости, — та Скършеният меч са мъже като мен, войници, които искат войната да спре. Искаме да се върнем у дома при жените си и при стопанствата си. Но дори да можехме да се върнем, не бихме го направили, защото като стоим в армията, имаме възможност да помагаме на други, които мислят като нас, да им помогнем да се измъкнат. И не само на осородни. Войниците са си войници, без значение дали са от имперската армия, от помощните войски или от нещастниците, с които се бием в един или друг момент.