Ейдриън Чайковски - Кръвта на богомолката

Таки се намести безцеремонно помежду им, а Че запристъпва от крак на крак, докато мухородната не вкара в употреба лактите си, за да отвори място на по-едрата си придружителка. Че седна, с пълното съзнание че всички я зяпат, претеглят я и сигурно се чудят за какво може да послужи.

— Това е бела Челядинка Трудан — уведоми ги Таки. — Идва от много далеч, чак от другата страна на Паешките земи, според собствените й думи. Чула, че си имаме проблем с осите. Че, тези дами и господа са сред най-добрите пилоти по бреговете на Езгнано. Един вид братство, така да се каже.

Че кимна смутено, като местеше поглед от лице на лице, докато Таки ги представяше. Скобран беше едър соларнийски боен бръмбар с кожен нагръдник, върху който бяха нарисувани златни криле. Ниамед беше жена от същата раса, косата й беше подстригана много късо, а на едното си око имаше черна превръзка. От двете страни на превръзката се проточваха стари белези. Те Френа беше мухородна като Таки, крещящо облечена и с дълъг червен шал около врата. А Кръвопиеца, както го нарече Таки, беше полуроден — местен соларниец с добавка от солидни мравешки мускули. Последният член на малката задруга беше най-голямата изненада.

— А това е Древане Сае — обяви мухородната. Сае се ухили на Че. Челото и страните му бяха покрити с татуировки. На масата пред него имаше шлем с извит метален гребен, а бронята му беше направена от дърво и кожа. Безспорно беше водно конче и по преценка на Че изобщо не приличаше на пилот.

— Обижда ме дребосъчката — каза той на Че и широката му усмивка разкри изпилени като шипове зъби. — Аз не съм метален пилот. Ездач, това съм аз. Тези машинолюбци не могат да се сравняват с мен и моята невеста.

Че погледна въпросително Таки.

— Сае е най-добрият насекомски ездач в Принцеп Изгнана — обясни мухородната. — Напоследък и там наемат авиатори на свободна практика от Часме, но все още има достатъчно откачалки, които правят нещата по стария начин.

— По най-добрия начин тоест — каза Древане Сае. Почеса се по наболата четина и Че ясно видя страховитите шипове, които стърчаха от кокалчетата му.

— Значи не харесваш осите, така ли? — попита Скобран. — Да пием за това. — Вдигна халбата си, другите го последваха и Че, волю-неволю, направи същото. Макар и почти безвкусно, питието беше толкова силно, че й затъкна гърлото.

— Каза ли й вече защо сме на един акъл? — обърна се Скобран към Таки.

— Малкият ни клуб е с менящ се членски състав — обясни мухородната. — Не на последно място защото се случва да се изпозастреляме взаимно. Ако беше дошла тук преди три месеца, щеше да видиш доста лица, които вече не са сред нас. Наши добри приятели.

— Но нали каза… Участвате във въздушни сражения един срещу друг?! — Че ги изгледа озадачено. — Вие приятели ли сте, или не сте, все пак?

— Ние сме братя и сестри — каза Ниамед. — Онова, което ни свързва, е понятно единствено за нас и неразбираемо за всеки, който не е правил каквото правим ние. Небето над нас. Вятърът, който брули крилете. Светът, опнал се като на длан отдолу.

— Работим за различни градове и различни партии — добави Те Френа. — Така че, да, сражаваме се. Когато ни заповядат или когато ни се прииска. Разрешено е. Точно в това е въпросът.

— Ако Нефритената партия поиска от Скобран да лети срещу къща Дестиавел — обясни Таки, — тогава двамата с него ще се сблъскаме и аз най-вероятно ще го сваля от небето, или пък той — мен.

— Значи сте като богомолките — каза Че. — Или… не, вие сте като дуелистко общество, но с летала вместо мечове.

— Точно така — съгласи се Скобран. — Но този път е различно. Както каза Таки, изгубихме приятели. Заради осите.

— Намърдаха се в Соларно преди половин година — каза Ниамед. — Отначало се брояха на пръсти, но ставаха все повече. Ухажват всички партии, с подаръци, празненства и обещания за подкрепа. А после по улиците се появиха осородни войници, уж първо една партия ги ангажирала като наемници, после друга, а накрая взеха да се мотаят по улиците и без никой да ги е наел. И макар никой да не им плаща, пак правят обичайните си простотии — трошат врати, отвличат хора и прочие.

— А после Амре — каза Таки. — Е, за теб е Те Маро Амре-Стело, но за мен си е Амре… — Поколеба се. — Отлетя на север към великата им империя, за да разбере откъде прииждат. Върна се уплашен. Свика ни на съвещание, всички, които бяхме в Соларно тогава. Тоест аз, Ниамед и още двама. Само че едва бяхме пристигнали, а той още и дума не беше обелил, когато осите нахълтаха. Те… — Таки стисна устни и заби поглед в масата пред себе си. Че се сепна, защото широката усмивка за пръв път слизаше от лицето на мухородната жена.