Ейдриън Чайковски - Кръвта на богомолката

— Да се надяваме, че не е само мой — каза Стенуолд, но преди да е продължил, към Салма се приближи мравкороден служител. Двамата стари приятели си стиснаха ръцете и Стенуолд пожела на Салма късмет. После се обърна към Ариана.

Тя погледна въпросително към вързопа в ръцете си, но Стенуолд поклати глава, облекчен, че е напуснал залата, без да се стига до вързопа и неговото съдържание. Ариана премълча въпросите си, докато не се отдалечиха от двореца. Вървяха по правите улици на същинския Сарн на път към чуждестранния квартал.

— Значи мъкнах това нещо напразно, така ли? — каза накрая тя.

— Е — отвърна Стенуолд. — Знаехме, че те знаят, че ние знаем как да го направим, така да се каже. Царицата, за жалост, държи на своето. — Изгледа намръщено опънатите като по конец улици, безмълвните сарнианци, които крачеха без бързане по задачите си, войниците, които маршируваха на групи към крепостните стени. — Не мога да ги виня, че са готови на всичко, за да получат изобретението на Тото. Все пак те са били потърпевшите. Започвам да се тревожа какво ще направят, ако откажа да им дам чертежите доброволно.

— Събранието беше единодушно по този въпрос — изтъкна тя.

— Събранието на Колегиум не е тук да се поти под погледа на царицата. Късметлии — каза той и въздъхна. — А ситуацията е наистина сложна. Старият Тадспар ни наду главите как щраколъкът не бивало да попада в лоши ръце, но осите вече разполагат с него. А сарнианците рано или късно ще се сдобият с някоя бройка, ще си направят свое копие и ще превъоръжат войската си. И ще помнят, че ние сме отказали да им го дадем. А го искат сега, веднага. Искат да го използват срещу осите още през пролетта и в краткосрочен план това безспорно е най-доброто решение.

— А в дългосрочен?

— В дългосрочен ще обърнат щраколъка срещу някой друг, рано или късно. В това няма съмнение. Изкушението да натрият носа на старите си врагове ще е твърде голямо. Това оръжие е достатъчно опасно в ръцете на осите, но в ръцете на мравкородните ще доведе до катастрофа.

Вече бяха навлезли в чуждестранния квартал и наближаваха елегантната двуетажна сграда в бръмбарски стил, където се помещаваше посолството на Колегиум. Минаха през охраната на входа, кимнаха на служителите и Стенуолд се оттегли в апартамента, където го бяха настанили.

„Голям майтап. Само допреди месец не биха ме пуснали да вляза в посолството.“

— Права беше — каза той на Спера. — Корава е.

Мухородната кимна и каза:

— По-добре ти да се гърчиш пред нея, а не аз, шефе.

— Значи не е минало много добре, Стен? — Въпросът дойде от трътлесто същество с бледа, почти синкава кожа, мравкороден от някакъв град-държава по западните краища на Равнините. Казваше се Плиус и официално беше главният агент на Стенуолд в Сарн. Стенуолд отдавна беше в играта, опитваше се да поддържа агентурни мрежи в няколко големи града и по времето, когато вербува Плиус, не беше видял в него друго освен онова, което се виждаше с просто око — беглец, който се трепе да свърже двата края в един враждебен град. Сега, с обичайната си лула в ръка, Плиус го стрелна с вяла усмивка, а Стенуолд се усмихна на свой ред и кимна.

При сегашната им среща и благодарение на натрупания междувременно опит Стенуолд веднага усети за какво става въпрос. Разпозна издайническите признаци на човек с раздвоена лоялност. Или ги беше пропуснал преди, или Плиус беше минал на другата страна наскоро. Засега и двамата се правеха, че нищо не се е променило, но Стенуолд знаеше, че не може да му има доверие и че трябва да го държи под око и да изчака.

„Кой е този човек?“ — попита царицата и този път мълчаливите отговори бяха по-колебливи.

„Благородник от северните земи. Бил е студент в Академията.“

„Има данни, че е бил в Тарк по време на обсадата.“

„Може да е шпионин.“

„Има непотвърдени доклади за спорадична съпротива срещу имперското настъпление, която се свързва с неговото име.“

„Не знаем почти нищо за Федерацията.“

„Освен че и те са се сражавали с осите.“

Въоръжена с тази далеч неизчерпателна информация от тактиците си, царицата реши да разчита на собствените си очи — те й показваха млад мъж, твърде млад, за да стои пред нея с такива претенции. Носеше дълго кожено палто, подсилено с метални плочки, доспехи, които не биха подхождали и на най-изпадналия от собствените й войници, но от стойката и маниерите му се излъчваше небрежен авторитет. Извън това молителят беше със златиста кожа, истински красавец, с ясен поглед — и стоеше пред военния й съвет като да е монарх по право, а не главатар на окъсана глутница бандити и бежанци.