Ейдриън Чайковски - Кръвта на богомолката

Гавед се спусна, без повече да му мисли. Сеф протягаше кутията към него с разширени от див ужас очи.

— Твоя е! — извика тя.

Гавед се сниши още, краката му почти забърсаха повърхността, и стисна ръката й над лакътя. Ръката й беше хлъзгава от водата, но той впи пръсти в нея и дръпна рязко нагоре, размахал трескаво криле. Като всеки ловец на глави, комуто често се налага да преследва бегълци на дълго разстояние, Гавед беше добър летец, но не толкова, че да я изтегли цялата във въздуха. Въпреки това не се отказа, измъкваше я педя по педя от водната прегръдка, бореше се свирепо за всеки сантиметър, а тя викаше от болка и страх. Кутията на сенките можеше всеки миг да се изплъзне от пръстите й.

Бедрата й вече бяха над водата, после и коленете, но дробовете на Гавед вече хъхреха от напрежение, а нечовешкото усилие бързо изчерпваше силите му. А после Сеф се измъкна цялата, стана още по-тежка и Гавед едва успя да я повдигне още мъничко.

Сеф изведнъж олекна и Гавед се уплаши, че чудовището е отхапало долната й половина, но после видя, че някой я е хванал за другата ръка и е поел част от тежестта й. С изненада установи, че неочакваният му помощник е не друг, а Талрик, който летеше нагоре с пребледняло от усилието лице, вперил поглед право пред себе си.

Гавед проследи погледа му и видя най-прекрасната гледка — „Скокливата мома“ на Йонс Аланмост се носеше над езерото като втора луна, а от търбуха й се развиваше въжена стълба. Ахеос стоеше на парапета с опънат лък в ръце, след миг стрелата свирна над Гавед към водната повърхност, но не стигна дотам. Заби се в осороден войник, който беше тръгнал след тях, без те да го забележат. Мъжът нададе вой — раната не беше смъртоносна, но шокът от сблъсъка го отхвърли встрани, той изгуби контрол над крилете си и пропадна към водата.

Гавед видя как огромното езерно нещо разцепва за миг повърхността недалеч от големия сал, но така и не разбра дали е гигантско насекомо, или — да речем — някаква чудата машина, дело на езерните обитатели. Каквото и да беше, щеше тепърва да навестява кошмарите му.

А после най-сетне стигнаха до въжената стълба, Сеф я улови със свободната си ръка и се закатери със сетни сили. Гавед излетя нагоре, прехвърли се през перилото и се срина на колене върху палубата. Талрик тупна до него с ръка на хълбока и разкривено от болка лице.

— Благодаря — каза Гавед.

— Кутията беше у нея — отвърна Талрик през стиснати зъби.

На сала долу Тисамон и Тиниса вече бяха посекли войниците на Бродан и всеки друг, дръзнал да ги предизвика. Повечето участници в търга вече бяха избягали, кой с лодка, кой по въздуха, така че когато „Скокливата мома“ увисна над сала с разгъната стълба, никой не се опита да осуети изтеглянето им.

Пътят към дома беше най-прекрасното нещо в досегашния му живот — седеше в трена, Ариана се беше сгушила до него с глава на рамото му, а бедната бинтована Спера спеше на пресекулки, опнала се на цяла седалка. Паропс се беше отпуснал, очите му бяха затворени, но дали спеше, или не, Стенуолд не можеше да прецени.

Сигурен беше в едно обаче — че релсовото автовозило навлиза в Колегиум, че белите кули на Академията се виждат над покривите, а онова пред тях е куполът на Амфиофоса. Колегиум, центърът на цивилизацията, град, който не замисляше нашествия, не подлагаше хората на изтезания.

Дал беше новото епохално оръжие на всеки, който го пожела. И щеше да понесе отговорността за промените, до които щеше да доведе този акт. Лесно беше за властимащите да подпишат клетвата, още по-лесно им беше да убедят самите себе си, че смятат да изпълнят дадената дума. Тогава. Ала целесъобразността е пагубна и за най-голямото благородство, Стенуолд го знаеше много добре.

Ариана измърмори нещо и се притисна още по-силно в него. Стенуолд я прегърна през раменете, загледан унило през прозореца на вагона.

Колегиум не се беше променил много, но промяна все пак имаше. Отряди от градското опълчение провеждаха строевата си подготовка на площадчето, където по-рано се намираше пазарът за зарзавати — бръмбарородни мъже и жени, които бъркаха стъпката, както и хора от други раси, някои с тежки ризници, други с нагръдници върху дебели кожени жакети. Замахваха по команда с алебарди, прицелваха се с незаредени арбалети.

Малко по-нататък Стенуолд видя взвод, въоръжен с щраколъкове — сребристи на цвят и по-леки от арбалетите. Гордите им притежатели търпеливо се учеха да зареждат. Самият той също се беше упражнявал с новото оръжие и знаеше колко лесно се борави с него. Щраколъкът, изглежда, беше успял да разруши всяка връзка между ръката, която натиска спусъка, и човека, който пада мъртъв на двайсет или петдесет метра напред.