Тахере Мафи - Разбий ме

— Джулиет . — Гласът му е твърд, но с явна нотка на отчаяние. — Моля те.

Отново изтръпвам. Отново съм безсилна. Топя се отвътре, животът се изцежда от крайниците ми.

Спираме пред някаква врата.

Адам изважда чипкарта и я прокарва по черното стъкло, монтирано в малкото хлътнало пространство до дръжката, и вратата от неръждаема стомана се плъзва настрани. Прекрачваме прага ѝ.

Съвсем сами сме в непозната стая.

— Моля те, не ме пускайостави ме долу — казвам му.

В центъра на помещението има голяма спалня, дебел килим застила пода, плътно до едната стена е долепен голям гардероб, от тавана светят лампички. Красотата на стаята е толкова покварена, че не мога да я търпя. Адам ме оставя нежно върху мекия матрак и прави малка стъпка назад.

— Доколкото знам, ще живееш тук известно време — са единствените му думи.

Стисвам клепачи. Не искам да мисля за неизбежното мъчение, което ме очаква.

— Моля те — казвам му. — Искам да остана сама.

Дълбока въздишка.

— Не бих казал, че е възможно.

— Какво имаш предвид? — завъртам се аз.

— Не бива да те изпускам от поглед, Джулиет. — Произнася името ми с шепот. Сърцето ми, сърцето ми, сърцето ми. — Уорнър държи да разбереш какво ти предлага, но все още те възприема като… заплаха. Възложи ми да те наблюдавам. Не мога да си тръгна.

Не знам дали да тръпна от щастие, или да се ужасявам.Ужасена съм.

— Трябва да живееш с мен?

— Живея в казармите в отсрещния край на сградата. С останалите войници. Но да. — Той се прокашля. Не вдига поглед към мен. — Ще трябва да се нанеса при теб.

В дъното на стомаха ми се заражда болка, глозгаща нервите ми. Искам да го мразя и да го хуля, и да крещя безкрайно, но не успявам, защото пред очите си виждам просто едно осемгодишно момче, което не си спомня, че е било най-сърдечният човек в живота ми.

Не искам да повярвам, че всичко това се случва наистина.

Затварям очи и сгушвам глава в коленете си.

— Трябва да се облечеш — казва той след момент.

Вирвам глава. Примигвам насреща му, сякаш не проумявам за какво говори.

— Облечена съм.

Той се прокашля отново, но опитва да е дискретен.

— Банята е ей там. — Посочва. Виждам врата в едната стена и внезапно ме обзема любопитство. Чувала съм истории за хора, чиито спални разполагат със собствени бани. Е, едва ли са вътре в спалнята, но все пак са достатъчно близо. Спускам се от леглото и проследявам посоката на пръста му. Отварям вратата, а той проговаря отново: — Можеш да се изкъпеш и преоблечеш вътре. Банята… това е единственото място без камери. — Добавя със заглъхващ глас.

В стаята ми има камери .

Естествено.

— Там ще намериш дрехи. — Той кимва към гардероба. Лицето му внезапно придобива неловко изражение.

— И ти нямаш право да излизаш от стаята ми? — питам аз.

Той почесва челото си и сяда на леглото. Въздъхва.

— Трябва да се подготвиш. Уорнър ще те очаква за вечеря.

— Вечеря? — Очите ми са колкото луната.

Адам изглежда натъжен.

— Аха.

— Няма ли да ме накаже? — Засрамена съм от облекчението в гласа си, от неочакваното олекване, от страха, който не бях подозирала, че питая. — Кани ме на вечеря ? — Умирам от глад стомахът ми е изтерзана празна яма, толкова съм гладна, толкова гладна, толкова гладна. Дори не мога да си представя какъв е вкусът на истинската храна.

Лицето на Адам отново става непроницаемо.

— Добре е да побързаш. Мога да ти покажа кое как се използва.

Преди да съм възразила, той влиза в банята, а аз след него. Вратата е отворена и той стои в центъра на малкото помещение с гръб към мен, но не разбирам защо.

— Знам как се използва баня — съобщавам му аз. Някога живеех в нормален дом. Някога имах семейство.

Той се обръща много, много бавно и аз започвам да се паникьосвам. Накрая вдига глава, но погледът му се стрелка във всички посоки. Когато най-сетне се спира и на мен, очите му се присвиват, челото му се стяга. Дясната му ръка се свива в юмрук, а показалецът на лявата се долепва до устните му. Показва ми, че трябва да говоря тихо.

Всички органи в тялото ми се свличат на пода.

Знаех, че ми предстои нещо лошо, но не бях очаквала да дойде от Адам. Не бях предполагала, че той ще ме нарани, ще ме измъчва, ще ме накара да копнея по смъртта повече отвсякога. Не осъзнавам, че плача, докато не чувам тихия си вопъл и не усещам как сълзите се стичат мълчаливо по лицето ми, и се срамувам, толкова се срамувам, толкова се срамувам от безсилието си, но една част от мен не я е грижа. Изкушавам се да започна да го моля, да прося милост, да открадна пистолета му и да се застрелям собственоръчно. Останало ми е единствено достойнството.