Тахере Мафи - Разбий ме

— Ще те изчакам отвън.

Приковавам поглед към лилавата рокля с отпечатъците от пръстите на Адам. Оглеждам съдържанието на гардероба за момент, после му обръщам гръб. Прокарвам треперливи пръсти през влажната си коса и извиквам самообладанието си.

Аз съм Джулиет.

Аз съм момиче.

Не съм ничия собственост.

И не ме интересува как иска да изглеждам Уорнър.

Излизам навън и Адам впива очи в мен за секунда. Потрива тила си, без да пророни и дума. Поклаща глава. Тръгва. Не ме докосва и това не би трябвало да ми направи впечатление, но ми прави. Нямам представа какво да очаквам, нямам представа какъв ще е животът ми на това непознато място и пирони се забиват в стомаха ми при вида на всяка изящна украса, на всяка пищна вещ, на всяка претенциозна картина, на формите, осветлението, цветовете на тази проклета сграда. Дано изгори до основи.

Вървя след Адам по дълъг коридор, застлан с килим, и стигаме до изцяло стъклен асансьор. Той плъзва чипкартата, с която бе отворил вратата ми, и двамата влизаме вътре. Дори не помня, че сме взели толкова много етажи с асансьор. Осъзнавам, че навярно съм направила ужасна сцена с пристигането си, и донякъде съм доволна.

Дано съм разочаровала Уорнър по всеки възможен начин.

Трапезарията е достатъчно голяма да побере хиляди сирачета. Вместо това в помещението са разположени няколко банкетни маси с разливаща се от краищата им синя коприна и кристални вази, отрупани с орхидеи и ориенталски лилии, стъклени купи, преливащи от гардении. Пленително е.Питам се откъде ли са взели цветята. Едва ли са истински. Няма как да са истински. Не съм виждала истински цветя от години.

Уорнър е заел челна позиция на масата в центъра. Веднага щом очите му попадат на менАдам, той става на крака. Цялата стая следва примера му.

Почти моментално забелязвам, че от двете му страни има по едно празно място, и замръзвам, макар и не по своя воля. Инвентаризирам набързо присъстващите и не откривам нито една жена.

Адам докосва кръста ми с връхчетата на три от пръстите си и аз подскачам от уплаха. Закрачвам бързо напред и Уорнър ми праща широка усмивка. Издърпва стола от лявата си страна и ме кани да седна. Подчинявам се.

Налагам си да не поглеждам към Адам, докато се настанява срещу мен.

— Знаеш ли… в гардероба ти има дрехи, скъпа моя. — Уорнър сяда до мен, а всички останали отново заемат местата си и стаята се изпълва с непрекъснат поток от бодри разговори. Той е обърнат почти изцяло към мен, но странното е, че единственият човек, чието присъствие отчитам, е този от другата страна на масата. Съсредоточавам вниманието си върху празната чиния на пет сантиметра от пръстите ми. Отпускам ръце в скута си.

— И не е необходимо да носиш мръсните си маратонки вече. — Продължава Уорнър, отпращайки ми един последен поглед, преди да напълни чашата ми с нещо. Прилича на вода.

Толкова съм жадна, че мога да погълна цял водопад.

Мразя усмивката му.

Омразата изглежда като всички останали, докато не се усмихне. Докато не обърне лице към теб и не те излъже с устни и зъби, преобразени в нещо, твърде пасивно, за да заслужава юмрука ти.

— Джулиет?

Вдишвам твърде рязко. Потисната кашлица се надува като балон в гърлото ми.

Стъклените му зелени очи просветват срещу мен.

— Не си ли гладна? — Думи, потопени в захар. Облечената му в ръкавица ръка докосва китката ми и аз едва не я изкълчвам в желанието си да я отдръпна от него.

Мога да изям всички хора в тази стая.

— Не, благодаря.

Той облизва долната си устна и се усмихва.

— Не бъркай глупостта със смелост, ангелче. Знам, че не си близвала храна от дни.

Търпението ми се скъсва.

— Повярвай ми, предпочитам да умра, отколкото да ям храната ти и да те слушам как ми викаш ангелче — отбелязвам аз. Стисвам челюсти.

Адам изпуска вилицата си.

Уорнър стрелва очи към него, а щом ги обръща към мен, виждам, че са станали по-сурови. Задържа погледа ми за няколко безкрайно дълги секунди, преди да извади пистолет от джоба на сакото си. Стреля.

Цялата стая замръзва в грохота.

Сърцето ми плющи с криле по стените на гърлото ми.

Обръщам глава много, много бавно, за да проследя посоката на пистолета му, и откривам, че е улучил парче месо право през кокала. Платото с храна дими леко в отсрещния край на стаята, на по-малко от трийсетина сантиметра от гостите. Стреля без дори да погледне. Можеше да убие някого.

Впрягам всичката си енергия, за да остана съвсем, съвсем неподвижна.