Тахере Мафи - Разбий ме

Политическа щабквартира, замаскирана в средите на простолюдието.

Вътрешността на танка представлява хаотичен сбор от копчета и лостове, които нямам представа как да използвам, а Адам отваря вратата ми, преди да съм успяла да идентифицирам поне някои от тях. Ръцете му отново попадат на кръста ми и краката ми стъпват здраво на земята, но сърцето ми препуска така шеметно, че несъмнено и той го чува. Не ме пуска.

Вдигам поглед.

Очите му са сериозни, челото му е сбърчено, устните му устните му устните му са два къса безсилие, споени един с друг.

Отстъпвам назад и пространството помежду ни се разбива на десет хиляди малки парченца. Той свежда поглед. Обръща се. Поема си въздух и петте пръста на едната му ръка се свиват в несигурен юмрук.

— Насам. — Той кимва към сградата.

Влизам след него.

Дотолкова съм настроена за невъобразими ужаси, че реалността ми се струва почти непоносима. Мръсни пари капят от стените, едногодишен хранителен запас, пропилян по мраморни подове, стотици хиляди долари от медицински фондове, наляти в луксозни мебели и персийски килими. Усещам как електрическа топлина ме облива откъм отворите на отоплителната инсталация и в съзнанието ми се чуват писъците на деца, просещи питейна вода. Примижавам срещу кристалните полилеи и долавям гласовете на майки, молещи се за пощада. Пред очите ми се разтваря изкуствен свят, процъфтяващ насред терора, и не мога да помръдна от мястото си.

Не мога да си поема въздух.

Колко ли хора са загинали, за да е възможен този разкош? Колко ли хора са загубили домовете и децата си и последните пет долара в банковите си сметки в името на обещания, обещания, обещания, безкрайни обещания за избавлението от самите тях. Обещаха ни — Възобновителите ни обещаха надежда за едно по-светло бъдеще. Казаха, че ще върнат нещата в релси, казаха, че ще ни помогнат да си възвърнем някогашния свят — света със срещите за кино, пролетните сватби и женските партита. Казаха, че ще ни върнат домовете, здравето, сигурното бъдеще.

Но ни откраднаха всичко.

Взеха ни всичко. Живота ми. Бъдещето ми. Здравия ми разум. Свободата ми.

Заляха света ни с оръжия, насочени към челата ни, и с усмивка на лице изстреляха шестнайсет куршума право в бъдещето ни. Избиха достатъчно силните да им се опълчат и хвърлиха в тъмници изродите, които не оправдаваха утопичните им виждания. Хора като мен.

Ето го доказателството за поквареността им.

Кожата ми се облива в студена пот, пръстите ми треперят от погнуса, краката ми не могат да понесат прахосничеството, прахосничеството, прахосничествотоалчното прахосничество, събрано между тези четири стени. Заслепена съм от ярост. Виждам само кръвта, оплискала прозорците, напоила килимите, капеща от полилеите.

— Джулиет…

Рухвам.

Свличам се на колене, тялото ми пращи от болката, преглъщана толкова дълго, раздират ме необуздани вопли, горещи сълзи отмиват достойнството ми, агонията от последната седмица разкъсва кожата ми на парчета.

Не съм способна дори да дишам.

Не мога да уловя кислорода край себе си и гърлото ми се свива конвулсивно, чувам гласове, виждам непознати лица и паниката ми попива всяка недочута дума, мислите ми са разбъркани толкова пъти, че вече не знам кога съм в съзнание и кога — не.

Не знам дали официално съм загубила разсъдъка си.

Във въздуха съм. Като торба с пера съм в ръцете му и той си проправя път през войниците, струпали се наоколо да зърнат за какво е цялата суматоха, и за момент не искам да мисля колко грешно е да желая близостта му така силно. Искам да забравя, че трябва да го мразя, че ме предаде, че работи за същите онези хора, чиято цел е да унищожат и малкото, останало от човечеството, и лицето ми е заровено в мекия плат на ризата му, и бузата ми е притисната към гърдите му, и той ухае на сила и смелост, и светът се дави в дъжд. Не искам никога, никога, никога,никога да ме пуска. Ще ми се да можех да докосна кожата му, ще ми се помежду ни да нямаше прегради.

Реалността ме зашлевява през лицето.

Срам размътва мозъка ми, отчаяно унижение замъглява преценките ми, червенина оцветява лицето ми и се процежда през кожата ми. Сграбчвам ризата му.

— Можеш да ме убиеш — казвам му. — Имаш оръжия… — Опитвам да се измъкна от хватката му, а той я затяга около тялото ми. По лицето му не се четат емоции, но челюстта му внезапно се стяга, по ръцете му пробягва осезаемо напрежение. — Можеш просто да ме убиеш … — Умолявам го аз.