Тахере Мафи - Разбий ме

— Не се съпротивлявай, гълъбче. Само ще си усложниш живота.

— Дано изгниеш в ада.

Уорнър стяга челюсти. Вдига ръка, за да възпре нечие оръжие, нечий ритник в далака ми, нечий смъртоносен удар по черепа ми. Нямам представа кое точно от всичко това.

— Биеш се на грешната страна. — Той изопва гръб. — Но ще се погрижим за това.

— Адам! — Извиква той. — Не я изпускай от поглед. Поверявам ти я.

— Да, сър.

Адам си слага ръкавиците, но не ме докосва.

— Пусни я да стане, Роланд. Аз поемам нещата оттук.

Кубинката изчезва. Изправям се на крака и забивам поглед в нищото. Няма да мисля за ужаса, който ме очаква. Някой ме сритва в свивките на коленете и едва не рухвам на земята.

— Размърдай се — изръмжава нечий глас зад мен. Вдигам поглед и откривам, че Адам вече се отдалечава. Явно трябва да го последвам.

Чак когато навлизаме в познатата сляпа тъмнина на болничните коридори, той спира намясто.

— Джулиет. — Една тиха дума, и ставите ми се превръщат във въздух.

Не му отговарям.

— Хвани ръката ми — казва той.

— Никога — съумявам да изрека между неравномерните глътки кислород. — За нищо на света.

Тежка въздишка. Усещам, че се раздвижва в тъмнината, и скоро тялото му е прекалено близо, така обезоръжаващо близо до моето. Ръката му е върху кръста ми и той ме направлява през коридорите към незнайна дестинация. Всеки сантиметър от кожата ми гори. Изпъвам гръб нарочно, борейки се с изкушението да пропадна назад в обятията му.

Разстоянието, което извървяваме, е доста по-дълго, отколкото съм очаквала. Когато Адам най-сетне проговаря, решавам, че сме достигнали целта си.

— Ще излезем навън — казва той до ухото ми. Налага ми се да стисна юмруци, за да овладея тръпките, препускащи в сърцето ми. Толкова съм смутена от гласа му, че отначало не проумявам смисъла на думите му. — Просто сметнах за редно да ти кажа.

Шумно вдишване е единственият ми отговор. Не съм излизала навън от почти година. Вълнувам се болезнено, но от толкова време не съм усещала естествена светлина по кожата си, че не знам дали ще я понеса. Нямам избор.

Първо ме връхлетява въздухът.

Атмосферата ни не е нещо, с което можем да се гордеем, но след толкова месеци, прекарани в бетонен ъгъл, дори замърсеният въздух на умиращата ни Земя има райски вкус. Вдишвам го с пълни гърди. Изпълвам белите си дробове с това чувство, пристъпвам сред лекия полъх и грабвам шепа вятър, докато той се прокрадва между пръстите ми.

Блаженство, каквото никога досега не съм познала.

Въздухът е свеж и прохладен. Ободряваща баня от осезаемо нищо, което щипе очите ми и хапе кожата ми. Днес слънцето е нависоко и ме заслепява, отразявайки се в малките кръпки сняг, поддържащи почвата замръзнала. Клепачите ми натежават от силното сияние и гледам само през две цепки, но топлите лъчи обгръщат тялото ми като палто, ушито по мой размер, като прегръдката на нещо, по-възвишено от човешко същество. Мога да остана в този момент завинаги. За една безкрайна секунда изпитвам истинска свобода.

Внезапният допир на Адам ме връща в реалността. Едва не подскачам от уплаха, а той ме хваща за кръста. Умолявам костите си да престанат да се тресат.

— Добре ли си? — Очите му ме изненадват. Същите са, каквито си ги спомням: сини и бездънни като най-дълбоката част на океана. Ръцете му са нежни, толкова нежниоколо тялото ми.

— Не искам да ме докосваш — лъжа го аз.

— Нямаш избор. — Не смее да ме погледне.

— Винаги имам избор.

Той прокарва пръсти през косата си и преглъща нищото в гърлото си.

— Последвай ме.

Озоваваме се на празно място, пусти декари земя, осеяни с мъртви листа и умиращи дървета, отпиващи скромни глътки разтопен сняг от почвата. Пейзажът е опустошен от войната и нехайството, но при все това е най-красивото нещо, което съм виждала от толкова дълго време. Маршируващите войници спират да погледат как Адам ми отваря вратата на някаква кола.

Всъщност не е кола. Танк е.

Взирам се в масивното му метално туловище и опитвам да се изкача по едната му страна, когато Адам внезапно изниква зад мен. Повдига ме за кръста и аз въздъхвам, докато ме настанява на седалката.

Скоро вече пътуваме мълчаливо, а нямам представа накъде.

Очите ми попиват всичко отвъд прозореца.

Поглъщам и изпивам, попивам всеки миниатюрен детайл от отломките, от небето, от изоставените домове и счупените парчета метал, от натрошеното стъкло, осейващо картината. Светът изглежда гол, лишен от растителност и топлина. Няма улични знаци, няма стопове… няма нужда от тях. Няма градски транспорт. На всеки му е ясно, че в наши дни колите се произвеждат от една-единствена компания и се продават на абсурдни цени.