Тахере Мафи - Разбий ме

И въпреки това, и въпреки това, и въпреки това.

Снощи споменът за прегръдката му беше достатъчен да прогони кошмарите. Топлината на обятията му, силата на железните му ръце, придържащи всички мои парченца, облекчението от сбогуването с дългогодишната самота. Не мога да му се отплатя за този дар.

Почти невъзможно е да докоснеш Джулиет.

Никога няма да забравя ужаса в очите на майка си, мъката по лицето на баща си, страха, отпечатан по израженията им. Детето им беше е чудовище. Обладано от дявола. Прокълнато от мрака. Скверно същество. Изчадие. Лекарствата, изследванията, медицинските методи — всички се провалиха. Психологическите терапии се провалиха.

Тя е ходещо оръжие в нашето общество , казваха учителите. Никога не сме виждали подобно нещо , казваха докторите. Трябва да я махнете от дома си , казваха полицаите.

Няма проблем, казаха родителите ми. Бях на четиринайсет, когато най-накрая се отърваха от мен. Когато гледаха безучастно как ме отвеждат заради убийство, което не подозирах, че съм способна да извърша.

Може би за света е по-добре, ако съм заключена в килия. Може би за Адам е по-добре, ако ме мрази. Той седи в ъгъла, опрял лице в юмруците си.

Не исках да го нараня.

Не исках да нараня единствения човек, който никога не е искал да ме нарани.

Вратата се отваря с трясък и петима души влетяват в килията с пушки, насочени към гърдите ни. Адам скача на крака, а аз сякаш съм от камък. Забравям да си поема въздух. Не съм виждала толкова хора от толкова дълго време, че за момент се втрещявам. Учудвам се, че не пищя с пълно гърло.

— ГОРЕ РЪЦЕТЕ, РАЗТВОРЕТЕ КРАКАТА, ЗАТВАРЯЙТЕ СИ УСТАТА. ДА НЕ СТЕ МРЪДНАЛИ, ИНАЧЕ ЩЕ ВИ ЗАСТРЕЛЯМЕ!

Все още съм замръзнала намясто. Трябва да се раздвижа, да вдигна ръце, да разтворя крака, да си спомня как се диша. Някой прерязва гърлото ми.

Онзи, който раздава заповедите, ме блъсва в гърба с приклада на пушката си и коленете ми изпращяват, стоварвайки се върху пода. Най-сетне вкусвам кислород, но с гарнитура от кръв. Струва ми се, че Адам крещи нещо, но тялото ми е разкъсвано от агония, каквато не съм усещала досега. Напълно обездвижена съм.

— Какво не ти е ясно от изречението "ЗАТВАРЯЙ си устата"? — Поглеждам настрани и виждам дулото на пушка, тикнато на пет сантиметра от лицето на Адам.

— СТАВАЙ! — Кубинка с метално бомбе ме сритва в ребрата, светкавично, силно, кухо. Нямам какво друго да преглътна, освен сподавените вопли, задушаващи тялото ми. — Казах СТАВАЙ! — По-жестоко, по-светкавично, по-силно, още една кубинка в корема ми. Дори не мога да проплача.

Ставай, Джулиет. Ставай. Ако не станеш, ще застрелят Адам.

Надигам се на колене и залитам към стената зад мен, после се накланям напред, мъчейки се да запазя равновесие. Вдигането на ръцете ми е по-голямо изтезание, отколкото някога съм предполагала, че бих понесла. Органите ми са мъртви, костите ми са счупени, кожата ми е същинско сито, надупчена от болезнени игли. Най-сетне идват да ме убият.

Затова са сложили Адам в килията ми.

Защото аз напускам. Адам е тук, защото аз напускам, защото не са смогнали да ме убият навреме, защото времето ми изтича, защото седемнайсетте ми години са били твърде много за този свят. Сега ще ме убият.

Винаги съм се питала как ще се случи. Питам се дали родителите ми ще останат доволни.

Някой се смее.

— Ама че малко лайненце.

Дори не знам дали говорят за мен. Едва успявам да държа ръцете си вдигнати.

— Даже нe циври — добавя някой. — Обикновено в този момент момичетата се молят за милост.

Стените започват да се сливат с тавана. Чудя се колко ли време мога да задържа дъха си. Не разпознавам думите, не разбирам звуците, които чувам, кръвта бушува в главата ми, а устните ми са две бетонни блокчета, които не мога да отворя. Някой ме блъсва с пушка в гърба и аз се препъвам напред. Подът пропада нагоре. Краката ми се влачат в неизвестна посока.

Дано ме убият по-скоро.

Нужни са ми два дни, за да отворя очи.

От едната си страна виждам консервна кутия с вода и консервна кутия с храна и аз поглъщам студеното им съдържание с треперещи ръце. Тъпа болка скрибуца в костите ми, отчайваща суша прогаря гърлото ми. Като че ли нямам нищо счупено, но един поглед под тениската ми ме уверява, че болката е реална. Натъртванията са мътни синьожълти цветя, нетърпимо болезнени на допир, трудно оздравяващи.

Адам го няма.

Сама съм в празна кутия, четири стени, площ не повече от три на три метра, въздух влиза единствено през малко прозорче във вратата. Тъкмо започвам да се отдавам на мрачното си въображение, когато тежката метална врата се отваря с трясък. Страж с две преметнати през гърди пушки ме оглежда от глава до пети.