Тахере Мафи - Разбий ме

— Всичко е наред — прошепва той. — Ще се справиш.

Истината е завистлива, злобна господарка, която никога не спи — това искам да му кажа. Нищо не е наред.

Впрягам всяка рухнала частица от тялото си, за да се отдръпна от него. Налага се.

Защото е за негово добро. Някой забива вилици в гърба ми, докато скачам от леглото. Спъвам се в одеялото и едва не падам на земята, преди Адам отново да протегне ръце към мен.

— Джулиет…

— Не м-може да ме докосваш. — Дишането ми е повърхностно, трудно ми е да преглъщам, пръстите ми треперят така силно, че решавам да ги свия в юмрук. — Не може да ме докосваш. Не може. — Очите ми са вторачени във вратата.

Той скача на крака.

— Защо не?

— Просто не може — проронвам към стената.

— Не разбирам… защо не искаш да говориш с мен? Седиш в ъгъла по цял ден, пишеш в тефтерчето си и гледаш навсякъде, но не и към лицето ми. Имаш толкова много да споделиш с лист хартия, а аз съм тук, но не искаш дори да ми обърнеш внимание. Джулиет, моля те … — Той се пресяга към ръката ми и аз се извръщам. — Погледни ме поне. Няма да те нараня…

Не ме помниш. Не помниш, че посещавахме едно и също училище цели седем години.

Не ме помниш.

— Не знаеш коя съм. — Гласът ми е спокоен, равен; крайниците ми — вкочанени, ампутирани. — Живеем заедно от две седмици и си мислиш, че ме познаваш, но всъщност не знаеш нищичко за мен. Може и наистина да съм луда.

— Не си — процежда той през стиснати зъби. — Сама знаеш, че не си.

— Тогава може би ти си лудият — казвам предпазливо, бавно. — Защото единият от нас със сигурност е.

— Не е вярно…

— Кажи ми защо си тук, Адам. Какво правиш в психиатрична болница, щом мястото ти не е тук?

— Задавам ти същия този въпрос още откакто пристигнах.

— Може би прекаляваш с въпросите.

Чувам тежката му въздишка. Засмива се горчиво.

— Двамата с теб сме единствените живи хора в това място, а ти искаш да отблъснеш и мен?

Затварям очи и се съсредоточавам върху дишането си.

— Може да говориш с мен. Просто не ме докосвай.

Седем секунди мълчание се вливат в разговора ни.

— Ами ако искам да те докосна?

Петнайсет хиляди нюанса на недоумението дълбаят дупки в сърцето ми. Безразсъдството ме изкушава, умирам, умирам, умирам, горя за онова, което никога няма да имам. Обръщам му гръб, но не мога да задържа лъжите в гърлото си.

— Може пък аз да не искам.

От гърдите му се изтръгва дрезгав звук.

— Толкова ли те отвращавам?

Извъртам се към него, така стъписана от думите му, че се самозабравям. Той се взира в мен с каменно лице, стегнати челюсти, юмруците му се свиват и разпускат до тялото му. Очите му са две ведра с дъждовна вода: дълбоки, свежи, бистри.

Наранени.

— Не знаеш какво говориш. — Не мога да дишам.

— Май не си способна да отговориш и на най-простичкия въпрос, а? — Той поклаща глава и се обръща към стената.

Лицето ми е отливка от безизразен калъп, ръцете и краката ми са пълни с гипс. Не чувствам нищо. Аз съм нищо. Съвършено празна съм. Никога няма да помръдна. Взирам се в тънка пукнатина до едната ми обувка. Ще се взирам в нея цял живот.

Одеялата падат на земята. Светът се размива пред очите ми, ушите ми отпращат всеки звук в друго измерение. Затварям клепачи, мислите ми отплават, спомените ме блъскат в сърцето.

Познавам го.

Толкова се мъчих да го прогоня от мислите си.

Толкова се мъчих да забравя лицето му.

Толкова се мъчих да изтрия тези сини, сини, сини очи от съзнанието си, но го познавам, познавам го, познавам го, последно го видях преди три години.

Нима мога да забравя Адам?

Той обаче ме е забравил.

Спомням си телевизорите и камините, и порцелановите мивки. Спомням си билетите за кино и паркингите, и джиповете. Спомням си фризьорските салони и ваканциите, и кепенците за прозорци, и глухарчетата, и миризмата на току-що павирани алеи. Спомням си рекламите на паста за зъби и дамите с високи токчета, и старите мъже в бизнес костюми. Спомням си пощальона и библиотеките, и момчешките музикални групи, и балоните, и коледните елхи.

Спомням си, че бях на 10 години, когато вече не можехме да си затваряме очите за недостига на храна, и всичко стана толкова скъпо, че животът не беше по джоба на никого .

Адам не ми говори.

Май така е най-добре. Май нямаше смисъл да се надявам, че двамата можем да сме приятели, май е по-добре да си мисли, че не го харесвам, отколкото, че го харесвам прекалено много. Крие нещо голямо, може би е болка, но тайните му ме плашат. Отказва да ми сподели защо е тук. Но не е лъжа, че и аз самата съм доста потайна.