Тахере Мафи - Разбий ме

Струва ми се непонятно как едно малко животинче е способно да достигне върховете на човешката инженерна мисъл, но вероятността е твърде привлекателна, за да я подмина. От точно 10 години в сънищата си виждам една и съща птица да прелита през едно и също небе. Бяла, с корона от златисти шарки върху главата си.

Това е единственият сън, който ми носи покой.

— Какво пишеш?

Вдигам премрежени очи към снажната му фигура, към искрената усмивка на лицето му. Не знам как съумява да се усмихва напук на всичко. Чудя се дали ще запази завинаги тази форма, тази необикновена извивка на устните, променяща човешки животи. Чудя се как ли ще се чувства след месец и потръпвам при мисълта.

Не искам да стане като мен.

Празен.

— Ей… — Той грабва одеялото от леглото ми и клеква до мен, моментално загръщайки слабите ми рамене с изтънялата материя. — Добре ли си?

Опитвам да се усмихна. Решавам да избегна въпроса му.

— Благодаря ти за одеялото.

Той сяда на леглото до мен и се обляга на стената. Раменете му са толкова близо, прекалено близо недостатъчно близо. Телесната му топлина ме сгрява повече, отколкото одеялото би могло. В ставите ми пламва болка от пронизителен копнеж, от отчайваща нужда, незадоволена до ден-днешен. Костите ми ме умоляват за нещо, което не мога да им дам.

Докосни ме.

Той поглежда към малкото тефтерче, скътано в ръката ми, към счупената химикалка, стисната в юмрука ми. Затварям тефтерчето и го свивам на малка топка. Пъхвам го в пукнатината на стената. Впивам поглед в химикалката в дланта ми.

Знам, че той се взира в мен.

— Да не би да пишеш книга?

— Не. — Не, не пиша книга.

— А може би трябва.

Обръщам поглед към очите му и моментално съжалявам за това. Помежду ни има по-малко от десет сантиметра, а не мога да се отдръпна, защото тялото ми знае само как да замръзва. Всичките ми мускули, всички движения са вцепенени, всеки прешлен от гръбначния ми стълб е кубче лед. Притаявам дъх, а очите ми са широко отворени, заключени, впримчени от силата на погледа му. Не мога да ги извърна. Не знам как да избягам.

О.

Боже.

Очите му.

Лъгала съм се през цялото време, решена да отхвърля невъзможното.

Познавам го, познавам го, познавам го, познавам го .

Момчето, което не ме помнипознавах някога.

— Ще сложат край на английския език — казва той с внимателен и тих глас.

Боря се за глътка въздух.

— Искат да създадат всичко отначало — продължава той. — Искат да проектират всичко отначало. Искат да унищожат всичко, което би могло да е причината за проблемите ни. Смятат, че се нуждаем от нов универсален език. — Гласът му се снижава. Погледът също. — Искат да унищожат всичко. Всеки един език в света.

— Не. — Дъхът ми пресеква. Танцуващи точки премрежват очите ми.

— Знам.

— Не. — Това не го знаех.

Той вдига поглед.

— Хубаво е, че пишеш. Един ден това ще е забранено.

Започнала съм да треперя. Тялото ми внезапно е влязло в борба с водовъртеж от емоции, мозъкът ми е тормозен от картини на света, който губя, и измъчван от това момче, което не ме помни. Химикалката се търкулва към пода, а аз съм се вкопчила в одеялото така силно, че очаквам всеки момент да се сцепи. Ледени късове прорязват кожата ми, ужас съсирва кръвта във вените ми. Никога не съм предполагала, че ще се стигне дотук. Никога не съм предполагала, че Възобновителите ще вземат толкова драстични мерки. Те изпепеляват културата, вълшебството на пъстротата. Новите граждани на света ни ще представляват просто бройки — лесни за подмяна, лесни за отстраняване, лесни за убиване при непокорство.

Загубили сме човечността си.

Увивам одеялото около раменете си, свивам се в пашкула на треската, изтезаваща тялото ми. Ужасявам се от загубата на самоконтрол. Не мога да се овладея.

Внезапно ръката му се озовава върху гърба ми.

Допирът му прогаря кожата ми през пластовете материя и вдишвам толкова рязко, че белите ми дробове блокират. Впримчена съм в стълкновение на безброй смутни вълни, толкова жадна толкова жадна, толкова жадназа близостта му, толкова жадна за уединение. Не знам как да се отдалеча от него. Не искам да се отдалечавам от него.

Не искам да се страхува от мен.

— Ей! — Гласът му е нежен, толкова нежен, толкова нежен. Ръцете му са по-силни от всички кости в тялото ми взети заедно. Той придърпва повитото ми тяло към гърдите си и аз се разбивам на парчета. Две-три-четири-петдесет хиляди парчета от някакво чувство пронизват сърцето ми, сетне се разтапят на капки топъл мед, облекчаващ раните в душата ми. Одеялото е единствената преграда помежду ни, а той ме притиска по-близо, по-плътно, по-силно към себе си, докато не започвам да усещам туптенето в дълбините на гърдите му и стоманените му ръце около тялото ми не скъсват всички нишки на напрежението в крайниците ми. Топлината му разтапя ледените висулки, пробождащи ме отвътре, и аз се топя, топя се, топя се, клепачите ми затрепкват бурно, но накрая се затварят, и тихи сълзи рукват по лицето ми, и решавам, че единственото нещо, което искам да замразя във времето, е прегръдката му.