Тахере Мафи - Разбий ме

Толкова много смърт навсякъде, накъдето погледнеш.

Възобновителите започвали да губят контрол над народа, казва Адам. Възобновителите водели ожесточена борба срещу бунтовниците, които отказвали да се примирят с новия им режим. Възобновителите целели да се наложат като нова форма на правителство за обществата в световен мащаб.

Тогава започвам да си мисля каква ли е била съдбата на хората, които някога виждах всеки ден. Какво се е случило с домовете им, с родителите им, с децата им. Питам се колко ли от тях вече са под земята.

Колко ли са били изтребени.

— Унищожават всичко — казва Адам и гласът му внезапно зазвучава тържествено в тишината. — Всички книги, всеки артефакт, всички остатъци от човешката история. Твърдят, че това бил единственият начин да се справят с хаоса. Че трябвало да започнем начисто. Че сме нямали правото да допускаме грешките на предходните поколения.

Две почуквания на вратата, и двамата скачаме на крака, изневиделица върнати в суровия ни свят.

Адам вирва вежда.

— Закуска?

— Почакай три минути — напомням му. Толкова умело прикриваме глада си, докато няколко почуквания на вратата не осакатят достойнството ни.

Държат ни гладни нарочно.

— Да. — По устните му играе лека усмивка. — Не бих искал да се опаря. — Той пристъпва напред, раздвижвайки въздуха край себе си.

Аз съм статуя.

— Все още не разбирам — казва той съвсем тихо. — Защо си тук?

— Защо задаваш толкова много въпроси?

Той оставя по-малко от трийсетина сантиметра разстояние помежду ни, а аз съм на три сантиметра от самозапалване.

— Очите ти са толкова дълбоки. — Той килва глава. — Толкова спокойни. Искам да знам за какво си мислиш.

— Не бива. — Гласът ми пресеква. — Дори не знаеш коя съм.

Той се разсмива и това съживява светлината в очите му.

— Не знам коя си.

— Точно така.

Той поклаща глава. Сяда на леглото.

— Вярно. Разбира се, че не знам.

— Моля?

— Права си. — Дъхът му пресеква. — Може би наистина съм луд.

Отстъпвам с две крачки назад.

— Може би.

Той се усмихва отново и ми се приисква да го снимам. Искам да се взирам в извивката на устните му до края на живота си.

— Само че не съм, да ти кажа.

— Но не искаш да ми кажеш защо си тук — парирам го аз.

— Нито пък ти на мен.

Падам на колене и издърпвам подноса през прозорчето. Нещо с неясно съдържание изпуска пара в две тенекиени чаши. Адам сяда на пода срещу мен.

— Закуска — казвам и побутвам неговата порция напред.

Една дума, две устни, три… четири… пет пръста се свиват в един юмрук.

Един ъгъл, двама родители, три… четири… пет причини да се крия.

Едно дете, две очи, три… четири… седемнайсет години на страх.

Счупена дръжка на метла, две обезумели лица, гневни шепоти, ключалки на вратата ми.

Погледни ме — това искам да ти кажа. Говори с мен от време на време. Намери лек за сълзите ми, копнея да си отдъхна за пръв път в живота си .

Минаха две седмици.

Две седмици на рутина, две седмици единствено и само рутина. Две седмици със Съкилийник, който беше на косъм да ме докоснекойто не ме докосва. Адам се приспособява към системата. Никога не се оплаква, никога не предлага доброволно повече информация, продължава да задава прекалено много въпроси.

Мил е с мен.

Седя до прозореца и наблюдавам как дъждът, листата и снегът се сблъскват. Редуват се да танцуват с вятъра, изпълняват режисираните си представления пред доверчивите очи на публиката. Войниците крачат, крачат, крачат през дъжда, стъпквайки листата и снега под обувките си. Ръцете им са увити в ръкавици, увити около пистолети, способни да умъртвят с куршум милион възможности. Не обръщат внимание на това, че могат да обърнат внимание на красотата, спускаща се от небето. Не разбират каква свобода се крие в чувството вселената да кацне върху кожата ти. Не ги е грижа.

Как ми се иска да можех да напълня устата си с дъждовни капки, а джобовете си със сняг. Да проследя с пръст жилките на опадалите листа и да усетя как вятърът щипе носа ми.

Вместо това прокуждам отчаянието, свивайки пръсти, и чакам птицата, която съм виждала само в сънищата си. Някога птиците летели, разправят хората. Преди озоновият слой да се разпадне, преди замърсителите да преобразят клетите същества в нещо ужасяващодруго. Разправят, че едно време климатът не бил толкова непредсказуем. Разправят, че имало птици, които се реели из небето като самолети.