Тахере Мафи - Разбий ме

Само шепа хора разполагат със средство за бягство.

Родителите ми. Населението е разпределено по територията на оцелелите региони от страната ни. Индустриалните сгради са гръбнакът на градския пейзаж: високи, правоъгълни метални кутии, пълни с машинария. Машинария, чиято цел е да подсили армията, да подсили Възобновителите, да унищожи крупни количества от човешката цивилизация.

Въглерод/Катран/Стомана

Сиво/Черно/Сребърно

Опушени цветове, размити в небосклона, стичащи се по кишата — останките от някогашен сняг. Разхвърляни навсякъде купища смет, пожълтяла трева, надничаща изпод жалките руини от градовете ни.

Традиционните домове на стария ни свят са изоставени, прозорците им са изпотрошени, покривите им се срутват, червената, зелената и синята им боя се лющи, оставяйки стените им в по-бледи нюанси, сякаш за да пасват по-добре на светлото ни бъдеще. Виждам небрежно построените здания върху обезобразената земя и паметта ми започва да се опреснява. Спомням си, че уж трябваше да са временни. Спомням си, че на строежа им бе сложено начало няколко месеца преди да ме хвърлят в килията. По думите на Възобновителите, тези малки, студени жилища трябвало да свършат работа, докато доизгладят новия си план. Само докато цялата нация им падне на колене. Само докато народът спре да протестира и осъзнае, че промяната е за добро — че тя е за тях, за децата им, за бъдещето им.

Спомням си, че имаше правила.

Край на опасното въображение, край на лекарствата с рецепта. Щели сме да се уповаваме на едно ново поколение, съставено само от здрави индивиди. Болните трябвало да живеят зад решетки. Старите трябвало да бъдат отстранени. Душевноболните трябвало да бъдат заключени в психиатрични болници. Единствено силните трябвало да оцелеят.

Да.

Разбира се.

Край на глупавите езици и глупавите романи, на глупавите картини, окачени над глупави камини. Край на Коледа, край на Ханука, край на Рамадан и Дивали. Край на историите за религия, вяра, лични убеждения. Личните убеждения едва не ни заличили от лицето на земята, разправяха Възобновителите.

Убежденията, приоритетите предпочитанията, предразсъдъците, идеологиите ни разделяли. Подвеждали ни. Опропастявали ни.

Себичните нужди, желания и мечти трябвало да бъдат изкоренени. Алчността, угаждането и лакомията трябвало да бъдат зачеркнати от поведенческия модел на човека. Решението се криело в самоконтрола, в минимализма, в скромните битови условия; един елементарен език и чисто нов речник, изпълнен с понятни за всекиго думи.

Тези неща щели да ни спасят, да спасят децата ни, да спасят човечеството, така разправяха.

Да възобновим Равенството. Да възобновим Човечеството. Да възобновим Надеждата, Медицината и Щастието.

СПАСЕТЕ НИ!

ПРИСЪЕДИНЕТЕ СЕ КЪМ НАС!

ВЪЗОБНОВЕТЕ ОБЩЕСТВОТО!

Плакатите още стоят по стените.

Вятърът брули оръфаните им останки, но лозунгите са непоклатимо залепнали и краищата им плющят самоотвержено по стоманените и бетонни стени. Някои още се крепят по високи стълбове, сякаш поникнали от земята и оборудвани с високоговорители по върховете си. Високоговорители, които несъмнено предупреждават хората за надвисналата над главите им опасност.

Но светът тъне в злокобна тишина.

Подминават ни пешеходци, тръгнали с вяла крачка към фабриките в студеното, сковаващо време, за да изкарат хляба на семействата си. В този свят надеждата извира от дулото на пистолет.

Вече никого не го е грижа за онзи остарял идеал.

Някога хората искаха да имат надежда. Искаха да вярват, че нещата могат да се оправят. Искаха да вярват, че е възможно да се върнат към дребните тревоги за клюки и ваканции, за партита в събота вечер. Затова Възобновителите им обещаха бъдеще, твърде съвършено, за да е реално, а обществото беше твърде отчаяно, за да не им повярва. Хората така и не осъзнаха, че продават душите си на групировка, възнамеряваща да се възползва от невежеството им. От страховете им.

Повечето цивилни са прекалено вцепенени от ужас, за да се опълчат, но има и по-силни. Има и такива, които очакват подходящия момент. Има и такива, които вече отвръщат на огъня.

Дано не е късно да отвърнем на огъня.

Изучавам с поглед всеки залюлян от вятъра клон, всеки напет войник, всеки прозорец. Очите ми са като изпечени джебчии, отмъкващи всичко пред себе си, за да го скътат в съзнанието ми.

Губя представа за минутите, които прегазваме по пътя си.

Паркираме пред сграда, навярно десет пъти по-голяма от психиатричната болница и разположена на подозрително централно за цивилизацията място. Отвън изглежда банално, не се откроява с нищо, освен с размера си; сиви стоманени плочи, образуващи четири плоски стени, прозорци, внедрени насила по продължение на петнайсетте ѝ етажа. Неприветлива е и не носи никакви маркировки, никакви знаци, никакво доказателство за истинската си функция.