Тахере Мафи - Разбий ме

Той като че долавя внезапната ми истерия, защото очите му се ококорват, а устата му увисва до земята.

— Не, божичко, Джулиет… аз няма да… — Той изругава под носа си. Заблъсква с юмрук по челото си, обръща се, въздиша тежко и прекосява тясното пространство. Изругава отново.

Излиза през вратата, без да поглежда назад.

Цели пет минути под врялата вода, два сапуна с аромат на лавандула, шише шампоан, предвиден само за моята коса, и допирът на меки, плюшени кърпи, които дръзвам да увия около тялото си… и започвам да проумявам.

Искат да забравя.

Смятат, че могат да заличат спомените ми, предаността ми, приоритетите ми с няколко топли вечери и стая с изглед. Смятат ме за толкова евтина. Уорнър като че ли не разбира, че съм израснала в лишения и не ми е пречело. Не съм си мечтала за красиви дрехи или приказни обувки, или скъпи неща. Не съм си мечтала да се облека в коприна от глава до пети. Мечтаех единствено да протегна ръка и да докосна друго човешко същество, не само с ръцете си, но и със сърцето си. Но виждах света и неотзивчивостта му, както и жестокото му, сурово порицание… и студените му, презрителни очи. Виждах го навсякъде край себе си.

Имах толкова много време да се вслушвам.

Да наблюдавам.

Да изучавам хора, места и възможности. Трябваше единствено да отворя очи. Да отворя някоя книга — да видя как историите се пропиват от страница в страница. Да видя спомените, запечатани на хартия.

Прекарах живота си затворена между страниците на безброй книги.

Заради липсата на човешки взаимоотношения си създавах връзки с хартиени персонажи. Изживявах любов и загуба чрез разказите, преплетени в историята; изживях юношеството си по аналогия. Светът ми представлява плетеница от думи, свързваща крайник с крайник, кости със сухожилия, мисли и представи. Аз съм същество, съставено от букви, персонаж, оживял в изречения, въображаемо създание, родено от художествена измислица.

Те искат да изтрият от лицето на земята всеки пунктуационен знак в живота ми, аз не мога да им го позволя.

Нахлузвам старите си дрехи и влизам на пръсти в спалнята, откривайки я пуста. Адам го няма, въпреки уверението му, че не може да си тръгне. Не го разбирам, не разбирам действията му, не разбирам разочарованието си. Ще ми се да не ме радваше свежестта на кожата ми, чувството на съвършена чистота след толкова дълго време; не разбирам защо още не съм дръзнала да погледна в огледалото, защо се страхувам от онова, което ще видя там, защо не съм сигурна дали ще позная лицето, което ще отвърне на погледа ми.

Отварям гардероба.

Пълен е до пръсване с дрехи и обувки, тениски и панталони и какви ли не дрехи с толкова пъстри цветове, че очите ме заболяват от платове, за каквито само съм чувала, които ме е страх дори да докосна. Размерът им е точен, съмнително точен.

Подготвяли са се за мен .

От небето се сипят тухли право върху черепа ми.

Бях пренебрегната, изоставена, отритната и извлачена насила от дома си. Бях пробождана, инжектирана, тествана и захвърлена в килия. Бях обект на изследване. Бях подложена на глад. Бях подлъгана към сприятеляване, само за да бъда предадена и впримчена в този кошмар, за който искат да съм им благодарна. Родителите ми. Учителите ми. Адам. Уорнър. Възобновителите. Аз съм просто консуматив за всички тях.

Имат ме за кукла, която могат да преобличат и манипулират колкото си искат.

Само че грешат.

— Уорнър те очаква.

Завъртам се и залитам назад към гардероба, затръшвайки вратата му в истеричната паника, сграбчила сърцето ми. Когато виждам Адам на вратата, идвам на себе си и прибирам страха си. Устата му помръдва, но не казва нищо. Накрая се приближава до мен, толкова близо до мен, че мога да го докосна с ръка.

Пресяга се през рамото ми, за да отвори отново вратата, скрила нещата, чието съществуване ме е срам да проумея.

— Всичките са за теб — казва той, без да ме поглежда, докато пръстите му шарят по ръба на лилава рокля, чийто наситен сливов цвят изглежда направо вкусен.

— Имам си дрехи. — Заглаждам с длани гънките по мръсното си, оръфано облекло.

Най-накрая Адам дръзва да ме погледне, но тогава веждите му подскачат, очите му примигват и замръзват, а устните му се отварят в изумление. Питам се дали под отмитата мръсотия не се е показало чисто ново лице и поруменявам, надявайки се, че не е отвратен от видяното. Не знам защо ме е грижа.

Той свежда поглед. Поема си дълбока глътка въздух.