Тахере Мафи - Разнищи ме

Но когато достигаме пламъците, едва не го изпускам.

Едва не се свличам на земята.

Почти не мога да повярвам на очите си.

Смърт, смърт, смърт навсякъде.

В земята са вкопани толкова много тела, че нямам представа дали са на приятели, или врагове, и започвам да се чудя какво значи това, започвам да се усъмнявам в себе си и в оръжието в ръката ми, и се замислям за тези войници, за това, че са също като Адам, също като милион други изтерзани, осиротели души, които в стремежа си да оцелеят са приели единствената предложена им работа.

Съзнанието ми е обявило война на самото себе си.

Мигам заради сълзите и дъжда, и ужаса, и знам, че трябва да раздвижа краката си, че трябва да продължавам смело напред, че трябва да се боря, независимо дали ми харесва, или не, защото това е недопустимо.

Някой ме сграбчва отзад.

Някой ме приклещва към земята с лице в калта и аз ритам, мъча се да изпищя, но усещам как нечия ръка изтръгва пистолета от моята и как нечий лакът се забива в гръбнака ми, и знам, че Адам и Кенджи ги няма до мен, бият се някъде, и знам, че всеки момент ще умра. Знам, че краят настъпва, но всичко ми се струва нереално, струва ми се като нечий разказ, все едно смъртта е странно, далечно нещо, което се случва само на непознати, но не и на мен, на теб, на никого от нас.

Но ето че е тук.

Смъртта е пистолет, притиснат в тила ми, и кубинка, притисната в гърба ми, и устата ми, пълна с кал, и милион безполезни моменти, които така и не изживях, и всичко това е пред мен. Виждам го така ясно.

Някой ме обръща по гръб.

Същият онзи, който бе опрял пистолет в главата ми, сега го е насочил към лицето ми, оглежда ме, сякаш се мъчи да разтълкува изражението ми, а аз съм толкова объркана, не разбирам стръвните му сиви очи, нито стегнатите му челюсти, защото не дръпва спусъка. Не отнема живота ми, а това ме втрещява повече от всичко.

Трябва да сваля ръкавиците си.

Похитителят ми крещи нещо, което не улавям, защото не крещи на мен, не гледа в мен, защото се провиква към някой друг, и аз използвам невниманието му да изхлузя стоманения бокс от лявата си ръка, мятайки го на земята. Трябва да сваля ръкавицата си. Трябва да я сваля, защото това е единственият ми шанс да оцелея, но кожата е подгизнала от дъжда и полепва по ръката ми, отказва да я пусне, а войникът се обръща към мен твърде скоро. Вижда какво се опитвам да направя и ме изправя рязко на крака, завърта ме с гръб към себе си, стисва ме с ръка през врата и долепя пистолета до черепа ми.

— Знам какво си намислила, дребен изрод такъв — казва той. — Чувал съм за теб. Мръдни, и ще натисна спусъка.

Само дето не му вярвам.

Не мисля, че му е позволено да ме убива, защото в противен случай вече щеше да го е направил. Чака нещо. Чака неясно какво, а аз трябва да действам бързо. Нужен ми е план, но нямам представа какво да сторя, и само сипя удари по облечената му ръка, по мускула, стегнат около врата ми, и той ме разтърсва, крещи ми да стоя мирно, и ме стисва още по-силно, за да спре въздуха ми, и пръстите ми са вкопчени в предмишницата му, мъчат се да отпуснат бруталната му хватка, и не мога да дишам, и изпадам в паника, вече не съм толкова сигурна, че няма да ме убие, и дори не осъзнавам какво съм направила, докато не чувам писъка му.

Счупила съм всички кости в ръката му.

Той се свлича на земята, изпуска пистолета, за да хване контузената си ръка, и крещи от толкова непоносима болка, че почти се изкушавам да съжаля за постъпката си.

Вместо това побягвам.

Не се отдалечавам дори и на метър, преди още трима войници да се изпречат насреща ми, чули агонията на бойния си другар, и виждат лицето ми, и моментално го разпознават. Единият ми се струва смътно познат, сякаш и преди съм виждала чорлавата му кестенява коса, и веднага се досещам: знаят коя съм. Същите тези войници са ме виждали по време на пленничеството ми в базата на Уорнър. Уорнър ме беше превърнал в същинско зрелище. Нищо чудно, че разпознават лицето ми.

И нямат намерение да ме пуснат.

Тримата ме бутват на земята по корем и приклещват ръцете и краката ми с такава сила, че очаквам всеки момент да ги откъснат от тялото ми. Опитвам да им се съпротивлявам, да се концентрирам, да съсредоточа енергията си, но тъкмо когато се усещам способна да ги поваля, жесток удар по главата почти ме хвърля в безсъзнание.

Звуците се омесват, гласовете се превръщат в хаотична глъчка и не виждам цветове, не знам какво ми се случва, защото не чувствам краката си. Дори не знам дали вървя, или ме носят, но усещам дъжда. Усещам как се стича по извивките на лицето ми, докато не чувам металически звук, познатото електрическо дрънкане, и дъждът спира, изчезва от небето и вече знам само 2 неща, знам само 1 от тях със сигурност.