Тахере Мафи - Разнищи ме

— Ъ-ъ — отговаря Кенджи. — Сигурно ще подивеят, ако ме видят да излизам. Затова реших да си мълча. Не искам да плаша хората. А Соня и Сара… клетичките, направо са припаднали. По моя вина са грохнали от умора, но не смятат да се отказват от боя. Искат да участват, въпреки че ще затънат до гуша в работа след сблъсъка ни с армията на Андерсън. Опитах да ги разубедя, но понякога са такива инати. Трябва да си пазят силите — казва той, — а вече са пропилели твърде много по мен.

— Не са ги пропилели… — опитвам да му кажа.

— Както и да ееее — повтаря Кенджи. — Хайде да потегляме вече. Знам, че ти гориш от желание да заловиш Андерсън — обръща се към Адам, — но аз лично искам Уорнър да ми падне в ръчичките. Един куршум в главата на това безполезно лайно и край.

Нещо ме блъсва толкова силно в стомаха, че очаквам всеки момент да повърна. Пред очите ми танцуват точки, с мъка се задържам на крака, опитвам да не си представям Уорнър мъртъв, сгърчен на земята, облян в червено.

— Ей, добре ли си? — издърпва ме настрана Адам. Оглежда внимателно лицето ми. Очите му са някак сближени, присвити от тревога.

— Нищо ми няма — излъгвам го аз. Кимвам твърде много пъти. Поклащам глава веднъж-два пъти. — Просто не можах да се наспя снощи, но иначе съм добре.

Той се поколебава.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно — лъжа го отново. Пауза. Сграбчвам тениската му. — Моля те, пази се днес, чу ли?

Той въздъхва тежко. Кимва веднъж.

— Да. Ти също.

— Да вървим, да вървим, да вървим! — прекъсва ни Кенджи. — Днес е сетният ни ден, госпожици.

Адам го бутва. Лекичко.

— Така значи, малтретираш сакатото хлапе, а? — Кенджи запазва равновесие и блъсва Адам в ръката. — Задръж яростта си за бойното поле, братле. Ще ти трябва.

Оглушителна свирка проехтява в далечината.

Време е да потегляме.

Навън вали.

Светът рони сълзи в краката ни и очаква следващия ни ход.

Планът е да се разделим на групички, за да не избият всички ни наведнъж. Нямаме достатъчно хора за офанзива, затова трябва да сме предпазливи. И макар да го признавам с леко гузна съвест, много се радвам, че Кенджи реши да ни придружи. Щяхме да сме доста по-слаби без него.

Засега обаче трябва да се скрием от дъжда.

Вече сме подгизнали, а и въпреки че моят костюм и този на Кенджи предлагат поне някаква защита от природните стихии, Адам носи най-обикновени памучни дрехи и се опасявам, че така няма да издържим дълго. Всички членове на Пункт Омега вече са се разпръснали. Теренът точно над базата е просто голо парче земя, излизането на което ни превръща в напълно уязвими.

За щастие обаче, имаме си Кенджи. Тримата вече сме невидими.

Хората на Андерсън не са далеч.

Знаем единствено, че откакто Андерсън пристигна, прави всичко по силите си да демонстрира авторитета си и желязната хватка на Възобновителите. Всеки глас на съпротива, колкото и слаб да е, колкото и безобиден и простодушен да е, бива потъпкван. Андерсън е бесен заради бунта, към който подтикнахме народа, и сега цели да покаже у кого е властта. Истината е, че от всичко най-много иска да унищожи нас.

Горките граждани просто попадат в обсега на приятелския му огън.

Изстрели.

Импулсивно потегляме към звука, кънтящ в далечината. Не продумваме и дума. Разбираме какво трябва да направим и как да го постигнем. Единствената ни мисия е да се доберем колкото може по-близо до мелето и да свалим колкото може повече от хората на Андерсън. Защитаваме невинните. Подкрепяме братята и сестрите си от Пункт Омега.

Полагаме огромни усилия да останем живи.

В далечината се открояват очертанията на приближаващите се жилищни комплекси, но дъждът възпрепятства зрението ми. Всички цветове се преливат един в друг, сливат се с хоризонта и ми се налага да напрягам очи, за да различавам пейзажа пред нас. Ръцете ми инстинктивно докосват пистолетите в пристегнатите към тялото ми кобури и за момент в съзнанието ми нахлува споменът за последната ми среща с Андерсън — единствената ми среща с този коравосърдечен, безскрупулен човек, — и се чудя какво ли се е случило с него. Питам се дали Адам не е бил прав, когато предположи, че Андерсън може да е тежко ранен, че може би още се възстановява. Питам се дали Андерсън ще се появи на бойното поле. Питам се дали пък не е твърде голям страхливец, за да се сражава в собствените си войни.

Писъците ни подсказват, че се приближаваме.

Светът около нас е размита картина от сини и сиви, и тук-там цветни багри, а малкото оцелели дървета имат стотици треперливи, люлеещи се ръце, блъскащи се в дънерите им или протегнати към небето, сякаш в молитва за разтуха от трагедията, в която са враснали корените им. И това е достатъчно да подтикне съжалението ми към растенията и животните, станали неволни свидетели на деянията ни.