Тахере Мафи: Разнищи ме

Чувствам как кръвта напуска тялото ми, карайки коленете ми да омекнат. Имам нужда да седна.

— Не го направи тя — казва Адам. — Сам знаеш, че дори не те докосна.

— Всъщност не знам нищо подобно — отвръща Кенджи. — Пък и не съм тръгнал да я обвинявам… просто казвам, че може би е способна да прехвърля силата си на друг, без дори да го подозира, ясно? Защото като че ли нямаме други обяснения за случилото се снощи. Определено не беше ти. — Казва той на Адам. — Пък и знае ли се, мамка му. Нищо чудно да е чист късмет, че Уорнър може да докосва Джулиет. Още не знаем нищо за него. — Пауза. Озърта се наоколо. — Нали така? Освен ако Уорнър не е извадил някой магически заек от задника си, докато аз бях зает да съм умрял снощи?

Адам свъсва вежди. Аз не продумвам.

— Ясно — казва Кенджи. — Така си и мислех. Е. Май е най-добре да спазвам дистанция, освен ако ситуацията не налага друго. — Той се обръща към мен. — Нали? Ама без да се засягаш. Така де, едва не хвърлих топа. Струва ми се, че заслужавам поне това.

Едва чувам собствения си глас, когато отговарям:

— Да, разбира се. — Опитвам да се засмея. Опитвам да проумея защо не им казвам за Уорнър. Защо продължавам да го защитавам. Навярно защото и аз съм не по-малко виновна от него самия.

— Та както и да е — казва Кенджи. — Кога тръгваме?

— Ти да не откачи? — пита го Адам. — Никъде няма да ходиш.

— Глупости.

— Едва стоиш прав! — изтъква Адам.

И наистина е така. Кенджи съвсем очевидно се обляга на масата за опора.

— Предпочитам да умра на бойното поле, вместо да стоя тук като кретен.

— Кенджи…

— Ей — прекъсва ме той. — Едно много приказливо пиленце ми каза, че Уорнър се омел оттук снощи. Как е станало?

Адам издава причудлив звук. Не точно смях.

— Да — отвръща. — Кой знае как се е измъкнал. Още от самото начало ми се стори глупаво да го вземаме за заложник. А още по-глупаво беше да му се доверяваме.

— Значи, първо хулиш моята идея, а после и тази на Касъл, а? — Кенджи е вирнал едната си вежда.

— И двамата взехте неразумни решения — казва Адам. — И сега ще трябва да си платим за това.

— А откъде да знам, че Андерсън най-спокойно ще остави собствения си син да гние в ада?

Адам се сепва и Кенджи отстъпва.

— Опа, грешка… съжалявам, братле… не исках да прозвучи така…

— Забрави — прекъсва го Адам. Лицето му внезапно се вкаменява, изстива, затваря се. — Май е най-добре да се връщаш в медицинското крило. Потегляме всеки момент.

— Няма да ходя никъде другаде освен вън оттук.

— Кенджи, моля те…

— Ъ-ъ.

— Държиш се незряло. Това не е шега — казвам му аз. — Кой знае колко хора ще загубят живота си днес.

Но той ми отвръща със смях. Гледа ме, сякаш съм се изказала със спотаен хумор.

— Прощавай, да не би да поучаваш мен за законите на войната? — Той поклаща глава. — Може би забравяш, че съм бил войник от армията на Уорнър? Имаш ли някаква представа на колко страхотии сме се нагледали? — Махва към Адам и към себе си. — Отлично знам какво да очаквам днес. Уорнър беше умопомрачен. Ако Андерсън е дори два пъти по-зъл от сина си, значи, ни предстои да се гмурнем в същинска кървава баня. Не мога да ви оставя да се оправяте сами.

Но мислите ми се вкопчват в едно от изреченията му. В една дума. Не мога да не попитам.

— Наистина ли беше чак толкова зъл?

— Кой? — пули се насреща ми Кенджи.

— Уорнър. Наистина ли е бил толкова безмилостен?

Кенджи се изсмива на глас. Изсмива се още по-силно. Превива се надве. Направо хрипти, когато казва:

— Безмилостен? Джулиет, този е пълен ненормалник. Животно. Едва ли знае какво е да си човек. Ако съществува ад, съм готов да се обзаложа, че е бил създаден специално за него.

Толкова ми е трудно да извадя меча, забит в корема ми.

Забързани стъпки.

Обръщам се.

Планът беше да се изнижем през тунелите в колона по един, за да няма безредици при излизането ни от подземния свят. Тримата с Кенджи и Адам сме единствените бойци, които още не са се присъединили към ротата ни.

Ставаме на крака.

— А знае ли Касъл какво възнамеряваш да направиш? — пита Адам. — Не смятам, че ще му допадне идеята да излизаш навън още днес.

— Касъл иска да съм щастлив — отговаря сериозно Кенджи. — А няма да съм щастлив, ако остана тук. Чака ме работа. Чакат ме хора в беда. Дами за омайване. Той би уважил решението ми.

— Ами всички останали? — питам го аз. — Всички така се притесниха за теб… срещал ли си се с някого изобщо? Поне колкото да ги успокоиш, че си добре?