Тахере Мафи - Разнищи ме

Не заслужават подобна съдба.

Кенджи ни води към покрайнините на жилищните комплекси и тримата опираме гърбове в стената на една от малките квадратни къщички, чиято стряха поне за момент ни предлага укритие от стиснатите юмруци, сипещи се от небето.

Вятърът хапе прозорците, напира по стените. Дъждът плющи по покрива като пуканки върху стъкло.

Посланието на небето е съвсем явно: бесни сме.

Бесни сме и ще ви накажем, и ще ви накараме да си платите за безразсъдно пролятата кръв. Няма да стоим безучастно, никога повече. Ще ви унищожим, казва ни небето.

Как можахте да ми причините такова нещо? — шепне то с гласа на вятъра.

Дадох ви всичко, казва ни.

Вече нищо няма да е същото.

Питам се защо ли още не виждаме и следа от вражеската армия. Нито пък от воините на Пункт Омега. Не виждам нищичко. Дори започвам да си мисля, че в комплекса цари подозрителна тишина.

Напът съм да подканя момчетата да вървим, когато чувам как някаква врата се отваря със замах.

— Тази е последната — изкрещява някой. — Криеше се ей там. — Един войник извлачва ридаеща жена от къщата, до която сме се струпали, и тя пищи, моли за пощада, разпитва за съпруга си, а войникът ѝ крясва да мълчи.

Мъча се да удържа емоциите си, да не им позволя да се излеят от очите ми, от устата ми.

Не проговарям.

Не дишам.

Втори войник дотичва от незнайно къде. Изкрещява нещо одобрително и прави жест с ръце, чието значение не разбирам. Усещам как Кенджи се стяга до мен.

Нещо не е наред.

— Хвърли я при другите — провиква се вторият войник. — После обявяваме зоната за чиста.

Жената изпада в истерия. Пищи, вкопчва ръце във войника, уверява го, че не е направила нищо лошо, че не разбира, че само иска да намери съпруга си, че е търсила дъщеря си къде ли не, че не знае какво се случва, ридае, крещи, размахва юмруци към мъжа, сграбчил я като животно.

Той допира дулото на пистолета си във врата ѝ.

— Ако не млъкнеш, ще те гръмна още сега.

Тя простенва веднъж, два пъти и тялото ѝ се отпуска. Припаднала е в ръцете на войника и той изглежда погнусен, влачейки я нанякъде извън полезрението ни, навярно където държат всички останали. Нямам представа какво се случва. Не разбирам какво се случва.

Проследяваме ги.

Вятърът и дъждът набират сила, въздухът е изпълнен с хиляди шумове и разстоянието между нас и войниците е достатъчно голямо, че да се осмеля да проговоря. Стисвам ръката на Кенджи. И този път играе ролята на лепило между мен и Адам, прехвърля ни от силата си, за да направи и нас невидими.

— Знаеш ли какво се случва? — питам го.

Той не отговаря веднага.

— Трупат хората на едно място — казва след момент. — Събират ги на групи, за да ги изтребят наведнъж.

— Жената…

— Да. — Чувам как се прокашля. — Тя и всички останали, които смятат за бунтовници. Не елиминират само подстрекателите. — Казва ми той. — Избиват и приятелите и семействата им. Само така могат да държат народа в релси. И да наплашат до смърт малкото оцелели.

Преглъщам жлъчката, заплашваща да изригне през гърлото ми.

— Трябва да намерим начин да ги измъкнем оттам — казва Адам. — Може да обезвредим командващите войници.

— Да, но нали се досещате, че ще трябва да ви пусна? Започвам да губя силата си, енергията ми отслабва по-бързо от обичайното. Тоест ще могат да ви видят. — Казва Кенджи. — Ще сте лесна мишена.

— Нима имаме друг избор? — питам аз.

— Можем да ги очистим по снайперистки — предлага Кенджи. — Не е нужно да влизаме в директен бой. Ето ви друг вариант. — Млъква за момент. — Джулиет, никога досега не си попадала в такава ситуация. Искам да знаеш, че бих уважил решението ти да не доближаваш огневата линия. Не всеки е способен да понесе гледката, на която можем да се натъкнем, тръгнем ли след онези войници. Не е нито срамно, нито укорително.

Долавям вкус на метал в устата си, докато лъжа.

— Ще се справя.

Той се умълчава за момент.

— Просто… добре… но не се страхувай да използваш способностите си за самозащита — казва ми той. — Знам, че си си навила на пръста да не нараняваш човешки същества, но тези там не си поплюват. Ще направят всичко по силите си да те убият.

Кимвам, макар и да знам, че не ме вижда.

— Ясно — отвръщам. — Да. — Но в съзнанието ми бушува истинска паника.

— Да вървим — прошепвам.

Не чувствам коленете си.

27 души стоят подредени рамо до рамо в средата на обширно, голо поле. Мъже и жени, и деца на всякаква възраст. С всякакви ръстове. Наредени са пред стрелкови отряд от 6 войници. Дъждът свисти край нас, озверен и гневен, сипе по всичко и всички сълзи, по-твърди от костите ми. Вятърът е в пълен амок.