Тахере Мафи - Разнищи ме

— Довиждане, Джулиет.

И не знам защо се чувствам ужасно, не разбирам внезапната си тревога, но трябва да науча, трябва да попитам, трябва да задам въпроса, който никак не е въпрос, и казвам:

— Няма да те видя повече.

Съзирам как се мъчи да намери подходящите думи, как се обръща към мен и после извръща лице, и за част от секундата проумявам какво се е случило, откривам разликата в очите му, блясъка на чувство, каквото никога не си бих представила у него, и вече знам, разбирам защо не иска да ме погледне, и не мога да повярвам. Ще ми се да рухна на пода, като гледам как се бори със себе си, бори се да проговори, бори се да преглътне трепета в гласа си, а накрая казва:

— Надявам се, че не.

И това е всичко.

Той излиза.

Аз съм разсечена надве, а той си тръгва.

Тръгва си завинаги.

Закуската е същинско изпитание.

Уорнър е изчезнал, оставяйки следа от хаос след себе си.

Никой не знае как е избягал, как е успял да излезе от стаята си и да се измъкне от базата и всички обвиняват Касъл. Всички смятат, че е постъпил глупаво, доверявайки се на Уорнър, давайки му шанс, вземайки го за променен човек.

Гняв е слаба дума за агресията, развихрила се наоколо.

Но нямам намерение да съобщавам на съжителите си, че Уорнър е излязъл от стаята си още снощи. Нямам намерение да ги увещавам, че навярно не му е било много трудно да намери изхода. Няма да им обяснявам, че далеч не е плиткоумен.

Сигурна съм, че му се е видяло лесна работа. Сигурна съм, че най-спокойно се е промъкнал покрай стражите.

Тази сутрин всички са готови за бой, но не за правилната кауза. Искат да извият врата на Уорнър: първо, заради деянията му и второ, защото е предал доверието им. А още по-плашещото е, че всички се опасяват да не изнесе важна информация. Нямам представа какво е успял да научи за това място, преди да си тръгне, но от тук нататък не ни чака нищо хубаво.

Никой не е докоснал закуската си.

Всички сме екипирани, въоръжени, готови да посрещнем вероятно мигновената си смърт, а аз съм малко повече от напълно вцепенена. Изтормозени и възбудени, сърцето и умът ми не ми дадоха да мигна снощи и сега не чувствам крайниците си, не усещам вкуса на храната, която не пипвам, и мислите ми са разпилени, не мога да се концентрирам върху настоящата ситуация. Съзнанието ми се задържа единствено върху мисълта за всички бъдещи жертви и устните на Уорнър по врата ми, ръцете му върху тялото ми, болката и страстта в очите муи многото начини, по които мога да умра днес. Не спирам да мисля как Уорнър ме докосва, целува ме, изтезава ме със сърцето сиАдам седи до мен в пълно неведение за постъпката ми.

Но вероятно всичко това ще е безсмислено след днешния ден.

Може би ще ме убият и може би всичката агония на изминалите 17 години ще се окаже напразна. Може би просто ще хвръкна от ръба на земята, ще се загубя завинаги и всичките ми младежки суетни ще се окажат просто нелепи приумици, а от тях ще остане само смехотворен спомен.

Но пък може и да оцелея.

Може да оцелея и да ми се наложи да посрещна последиците от действията си. Да спра да се самозалъгвам; да взема окончателно решение.

Трябва да приема факта, че се боря с чувствата си към човек, който най-безскрупулно убива живи същества. Трябва да се замисля върху вероятността наистина да се превръщам в чудовище. В окаяно, себично създание, загрижено единствено за собственото си добруване.

Може би Уорнър е бил прав.

Може би двамата сме си лика-прилика.

Почти всички са се изнизали от трапезарията. Хората се сбогуват със старите и младите, оставащи в базата. Преди малко Джеймс и Адам си взеха дълго довиждане. С Адам трябва да потеглим след десетина минути.

— Гръм да ме удари. Кой е умрял?

Завъртам се към познатия ми глас. Кенджи е на крака. Дошъл е в трапезарията. Стои до масата ни и изглежда така, сякаш всеки момент ще се сгромоляса, но поне е в съзнание. Жив е.

Диша.

— Дявол да ме вземе — ококорва се Адам. — Дявол да ме вземе .

— И аз се радвам да те видя, Кент. — Устата на Кенджи е извита в крива усмивка. Кимва ми с глава. — Готова ли си да сриташ малко задници днес?

Нахвърлям му се.

— ЕЙ… еха… благодаря, да… много… ъм… — Прокашля се. Опитва да ми се измъкне и аз изтръпвам, отдръпвам се назад. Цялата ми кожа е покрита, с изключение на лицето; нося ръкавиците си и металните си предпазители за кокалчета, а униформата ми е закопчана чак до врата. Обикновено Кенджи не страни от мен. — Ох, ами май е най-добре да не ме докосваш известно време, става ли? — Кенджи опитва да се усмихне, да придаде на думите си шеговит тон, но усещам тежестта им, напрежението и късчето страх, което така се старае да прикрие. — Още не съм много стабилен на краката си.