Тахере Мафи: Разнищи ме

Намирам се в танк.

Ще умра.

Дочувам вятърни камбанки.

Дочувам вятърни камбанки, разлюлени така истерично от свирепия вятър, че сякаш предупреждават за заплаха, а звънтенето им ми се струва толкова познато. Главата ми продължава да се върти, но трябва да съм нащрек. Трябва да разбера къде ме водят. Трябва да имам някакво понятие къде се намирам. Трябва да се ориентирам и се мъча да отрезвя ума си, без да издавам, че съм дошла в съзнание.

Войниците не говорят помежду си.

Надявах се да получа поне някаква информация от разговора им, но те не обелват и дума. Като машини са, като роботи, програмирани да изпълнят точно определена задача, и се питам, любопитно ми е, не мога да проумея защо ме отведоха от бойното поле, щом ще ме убиват. Защо смъртта ми трябва да е по-различна от тази на другите. Питам се защо ме изнасят от танка и ме носят към какофонията на побеснели вятърни камбанки, и дръзвам да отворя очи съвсем мъничко, и едва не ахвам.

Носят ме към същата онази къща.

Същата онази къща на нерегулираната територия, боядисана в тюркоазено синьо, единственият традиционен, обитаем дом в радиус от 800 километра. Същата онази къща, за която Кенджи ми обясни, че навярно е капан, същата онази къща, където бях сигурна, че ще срещна бащата на Уорнър, и тогава ме връхлита едно прозрение. Като ковашки чук. Като влак стрела. Вълна от просветление, смазваща мозъка ми.

Андерсън е тук. Явно иска да ме убие собственоръчно.

Аз съм специална пратка.

Дори позвъняват на звънеца.

Чувам влачене на крака. Чувам скърцане и скрибуцане. Чувам как вятърът брули света и виждам бъдещето си, виждам как Андерсън ме изтезава до смърт по всеки въобразим начин и се чудя как ще се измъкна. Андерсън е прекалено умен. Вероятно ще ме окове във вериги и ще отсече всичките ми крайници един по един. Несъмнено ще иска да се наслади на момента.

Той отваря вратата.

— А! Господа! Сърдечно ви благодаря — казва. — Моля, последвайте ме. — И усещам как носещият ме войник хваща по-здраво влажното ми, отпуснато, внезапно натежало тяло. Усещам как студена вълна започва да се просмуква в костите ми и осъзнавам, че съм била под проливния дъжд твърде дълго.

Цялата треперя, и то не от страх.

Цялата горя, и то не от гняв.

Съзнанието ми е толкова трескаво, че дори да имах силите да се отбранявам, едва ли щях да съм способна. Удивително е колко много и различни срещи със смъртта имах днес.

Ароматът на Андерсън е наситен, земен; подушвам го, въпреки че ме носи друг мъж, и нотките му са смущаващо приятни. Той затваря вратата след нас, но не и преди да нареди на свободните войници да се връщат на работа. Което в общи линии значи да убиват още хора.

Май започвам да халюцинирам.

Виждам запалена камина, като онези, за които само съм чела по книгите. Виждам уютна всекидневна с меки, плюшени дивани и дебел ориенталски килим, украсяващ пода. Над камината има полица, отрупана със снимки, които успявам да фокусирам дори оттук, а Андерсън ми казва да се събудя, казва ми: хубаво ще е да се изкъпеш, доста си се пооцапала май, а не може така, нали? Трябваш ми будна и в пълно съзнание, иначе няма да е кой знае колко забавно, казва той… и съм почти сигурна, че губя разсъдъка си.

Усещам троп... троп... тропота на тежки стъпки, изкачващи стълбище, и осъзнавам, че тялото ми се движи заедно с тях. Чувам изскърцването на врата, чувам влаченето на друг чифт крака, чувам думи, които вече не различавам. Някой казва нещо на някого и ме пускат върху студен, твърд под.

Чувам собствения си стон.

— Внимавай да не докосваш кожата ѝ — е единственото изречение, което хващам цяло. Всичко останало е "изкъпе" и "поспи", и "сутринта", и "не, не ми се вярва", и "чудесно", и чувам как още една врата се затръшва. Тази е точно до главата ми.

Някой се опитва да съблече костюма ми.

Свестявам се толкова рязко, че направо ме заболява; усещам как нещо ме прогаря, прогаря главата ми, докато не ме блъсва право в очите, и осъзнавам, че в момента съм смесица от какво ли не. Не си спомням кога за последно съм яла, не съм спала от поне 24 часа. Тялото ми е подгизнало, главата ми пулсира от болка, тялото ми е пребито и настъпвано, и изпитвам агония с милион лица. Но само през трупа си ще позволя на някакъв непознат да ме съблича.

Гласът обаче не е мъжки. Звучи нежно и грижовно, и майчински. Жената ми говори на непознат език, а може би главата ми просто отказва да дешифрира думите ѝ. Тя издава успокоителни звуци, гали с малки кръгообразни движения гърба ми. Някъде наблизо тече вода и чувствам как топлината се надига около мен, и е толкова приятно, като пара, и ми хрумва, че навярно съм в баня или във вана, и че не съм взимала горещ душ, откакто бях в щабквартирата на Уорнър.