Тахере Мафи: Разнищи ме

Опитвам да отворя очи, но безуспешно.

Имам чувството, че две наковални са се стоварили върху клепачите ми, че всичко е черно и необяснимо, и объркващо, и изтощително… и пред очите ми се откроява само основното. Гледам през тънки цепнатини; виждам единствено лъскавия порцелан на ваната и се прехвърлям през ръба ѝ, независимо от протестите в ушите ми.

Падам директно в горещата вода — напълно облечена, с ръкавици и обувки, и непокътнат костюм, и изпитвам неочаквано, невероятно блаженство.

Костите ми започват да се топят и зъбите ми забавят тракането си, и мускулите ми се отпускат лека-полека. Косата ми изплува около лицето ми и усещам как гъделичка носа ми.

Потъвам под повърхността.

ЗАСПИВАМ

Събуждам се в легло от райски облаци и нося момчешки дрехи.

Топло и уютно ми е, но все още усещам скърцането на костите си, болката в главата си, мъглата в съзнанието си. Сядам в леглото. Оглеждам се наоколо.

Намирам се в нечия спалня.

Оплела съм се в синьо-оранжеви чаршафи на малки бейзболни ръкавички. Виждам малко бюро с малко столче, изместено леко встрани, и скрин, върху който в съвършено прави редици са подредени пластмасови спортни трофеи. Виждам най-обикновена дървена врата със старовремска месингова валчеста дръжка, която явно води навън; виждам две плъзгащи се огледала, зад които навярно се крие гардероб. Поглеждам надясно и виждам малка нощна масичка с часовник и чаша вода отгоре. Грабвам чашата.

Почти ме е срам от бързината, с която изгълтвам съдържанието ѝ.

Ставам от леглото и откривам, че съм облечена в тъмносини спортни панталонки, увиснали толкова ниско на талията ми, че заплашват всеки момент да се свлекат напълно. Отгоре имам сива тениска с някакво лого отпред и направо плувам в излишно многото ѝ плат. Не нося чорапи. Нито ръкавици. Нито бельо.

Нищо.

Чудно ми е дали ще ме пуснат навън и решавам, че си струва да опитам. Нямам представа какво правя тук. Нямам представа защо още съм сред живите.

Замръзвам пред огледалните врати на гардероба.

Косата ми е добре измита и пада на тежки, копринени вълни около лицето ми. Кожата ми е блестяща и с изключение на няколкото драскотини е относително непокътната. Очите ми са големи; причудлива, жизнена палитра от зелено и синьо мига насреща ми, учудена и учудващо безстрашна.

Вратът ми обаче…

Вратът ми е белязан от наситено лилаво, огромна синина, обезцветяваща цялата ми външност. Нямах представа, че смъртоносната хватка от вчера — май беше вчера — е била толкова силна, и чак сега усещам колко болезнено е всяко преглъщане. Вдишвам рязко и отминавам огледалата. Трябва да намеря начин да се измъкна оттук.

Вратата се отваря с един допир.

Оглеждам коридора, но няма жив човек. Мога само да гадая коя част на денонощието е и в какво съм се забъркала. Не знам дали в къщата има друг освен Андерсън — и жената, която ми помагаше в банята, — но трябва внимателно да анализирам положението си. Трябва да преценя в що за опасност се намирам, преди да измисля план за бягството си.

Опитвам да сляза тихо по стълбището.

Не се получава.

Стъпалата скърцат и стенат под тежестта ми и дори не ми остава време да се върна назад, преди да чуя името си. Той е на долния етаж.

Андерсън е на долния етаж.

— Не се срамувай — казва. Чувам шумоленето на нещо като хартия. — Приготвил съм ти храна и съм сигурен, че умираш от глад.

Сърцето ми внезапно затуптява в гърлото ми. Замислям се какви варианти имам, какви възможности, и стигам до заключението, че не мога да се крия от него в собственото му скривалище.

Затова отивам при него.

Виждам същия красив мъж. Съвършена, пригладена назад коса, безупречни, чисти, старателно изгладени дрехи. Седи в един от меките фотьойли във всекидневната, загърнал скута си с одеяло. Погледът ми попада на разкошния масивен, изящно резбован бастун, опрян на страничната облегалка. В ръката си държи купчина листове.

Надушвам кафе.

— Заповядай — казва той, без да е особено изненадан от странния ми, неспретнат вид. — Седни.

Подчинявам се.

— Как се чувстваш? — пита ме.

Вдигам поглед. Не му отговарям.

Той кимва.

— Е, както и да е, сигурен съм, че си много изненадана да ме видиш тук. Прелестна къщичка, нали? — Той се оглежда. — Запазих си я малко след като преселих семейството си в Сектор 45. Все пак секторът си е мой. Оказа се идеалното място за съхранение на съпругата ми. — Махва с ръка. — Животът в комплексите не е за нея. — Казва той, сякаш очаква да знам за какво говори.