Тахере Мафи: Разнищи ме

Съхранение на съпругата му?

Не разбирам защо изобщо се изненадвам на каквото и да било, излязло от неговата уста.

Андерсън като че ли долавя объркването. Изражението му се разведрява.

— Да не би заслепеното ми от любов синче да не ти е разказало за обичната си майка? Сериозно ли не се е увлякъл в излияния за жалката си любов към съществото, дарило го с живот?

— Какво? — е първата дума, която изговарям.

— Направо съм смаян — казва Андерсън, усмихвайки се съвършено спокойно. — Не му е хрумнало да ти спомене, че изстрадалата му болна майка живее в тази къща? Че именно заради това така отчаяно дерзаеше да го назнача точно в този сектор? Не? Не ти е казал нищо? — Той килва глава настрани. — Безумно смаян съм. — Излъгва отново.

Мъча се да забавя сърдечния си ритъм, да отгатна защо ми казва всичко това, да набера поне някаква преднина, но той доста успешно ме държи в пълен смут.

— Когато ме избраха за върховен главнокомандващ — продължава, — възнамерявах да оставя майката на Ейрън тук, а него да взема със себе си в Капитола. Но момчето не искаше да оставя майка си. Държеше да се грижи за нея. Не искаше да я изоставя. Имаше нужда да е до полата ѝ като някое плиткоумно хлапе. — Казва той, повишавайки глас в края на изречението, самозабравяйки се за момент. После преглъща. Възвръща си самообладанието.

Аз чакам.

Чакам наковалнята, която се готви да пусне върху главата ми.

— Каза ли ти колко много други войници искаха да им бъде поверено командването на Сектор 45? От колко достойни кандидати можехме да избираме? Та той беше само на осемнайсет години! — Андерсън се засмива. — Всички го имаха за умопобъркан. Аз обаче реших да му дам шанс. — Продължава той. — Смятах, че подобна отговорност ще му се отрази добре.

Още чакам.

Дълбока, самодоволна въздишка.

— Сподели ли ти — казва Андерсън — какво трябваше да стори, за да докаже, че заслужава поста?

Ето я — наковалнята.

— Казвал ли ти е какво го принудих да направи, за да го спечели?

Чувствам се така мъртва отвътре.

— Не — отговаря си сам Андерсън с пламнали очи. — Подозирам, че не е имал желание да ти разкрива тази част от миналото си. Обзалагам се, че не я е включил в разговорите ви, прав ли съм?

Не искам да слушам. Не искам да узнавам. Не искам да чувам какво…

— Не се безпокой — казва Андерсън. — Няма да развалям изненадата. Най-добре той да ти разкрие тази подробност.

Вече не съм спокойна. Не съм спокойна и официално започвам да се паникьосвам.

— След мъничко се отправям към базата — казва Андерсън, подреждайки листовете пред себе си, като че ли необезпокоен от отказа ми да участвам в разговора. — Не издържам да стоя под един покрив с майка му; за жалост, не понасям компанията на болни хора. Но къщата се оказа удобен лагер при настоящата ситуация. Използвам я като периферна база, откъдето наблюдавам положението в комплексите.

Битката.

Сражението.

Кръвопролитието и Адам, и Кенджи, и Касъл, и всички, които изоставих.

Как можах да забравя.

Ужасяващи, смразяващи кръвта сценарии прелитат през съзнанието ми. Нямам представа как са се развили нещата. Дали са невредими. Дали знаят, че още съм жива. Дали Касъл е успял да освободи Брендън и Уинстън.

Дали е загинал някой от познатите ми.

Очите ми са трескави, погледът ми се стрелка наоколо. Скачам на крака, убедена, че всичко това е просто старателно подготвен капан, че може би някой ще ме нападне в гръб, или пък някой ме чака в кухнята с касапски нож, и не мога да дишам, хриптя и се чудя какво да правя-какво да правя-какво да правя… и казвам:

— Защо съм тук? Защо ме доведе тук? Защо съм жива още?

Андерсън ме поглежда. Килва глава на една страна.

— Разочароваш ме, Джулиет — отговаря. — Жестоко ме разочароваш. Постъпила си много лошо.

— Какво? — е единственият въпрос, който съм способна да задам. — За какво говориш? — За един безумен момент се питам дали не е разбрал за случилото се с Уорнър. Едва не се изчервявам.

Но той вдишва дълбоко. Грабва бастуна, опрян на фотьойла му. Налага му се да напрегне целия си торс, за да стане на крака. Нестабилен е дори с опората на бастуна.

Осакатен.

Казва:

— Ти ми причини това. Успя да ме надвиеш. Простреля ме в крака. Беше на косъм да ме застреляш в сърцето. И отвлече сина ми.

— Не — възкликвам аз, — това не беше…

— Ти ми причини това — прекъсва ме той. — И сега искам отплата.