Р. Салваторе - Градът на мрака

— Учител или ученик? — чу се очакваният шепот.

— В Тиер Брех само учител би могъл да излезе вън от дома си посред черната смърт на Нарбондел — отвърна Дайнин.

Загърнатата в мантия фигура премина около постройката, за да застане пред него. Непознатият зае обичайната поза на учител от Академията на мрачните елфи — с ръце свити в лактите, скръстени пред гърдите му, като едната покриваше другата.

Само стойката на непознатия не изглеждаше странно на Дайнин.

— Добра среща, Безлики — каза той на безмълвния език на жестовете, който използваха мрачните елфи, език толкова богат, колкото и говоримият.

Ръцете на Дайнин трепереха. Спокойното му лице не можа да прикрие тревогата му — за пръв път видът на някой го притесняваше толкова много.

— Втори сине на дома До’Урден — отвърна магьосникът, — носиш ли отплатата ми?

— Ще бъдеш възнаграден — с груби жестове каза Дайнин и започна да възвръща самообладанието си. — Нима смееш да се съмняваш в обещаното от Малис До’Урден — майка и матрона на Даермон Н’а’шезбаернон, десетия дом на Мензоберанзан?

Безликият се сниши, осъзнал грешката си.

— Приеми моите извинения, втори сине на До’Урден — каза той и падна на коляно в знак на разкаяние.

Откакто се бе замесил в този заговор, магьосникът се страхуваше, че някой ден неговата припряност ще му струва живота. Веднъж бе пострадал при един от собствените си магически експерименти. Беше се разразила трагедия, която обезобрази цялото му лице. Сега на неговото място имаше само празнина, изпълнена с бяла и зелена слуз. Матрона Малис До’Урден, известна в големия град с уменията си да забърква церове и еликсири, му бе дала надежда, че ще се оправи и той не можеше да й откаже съдействието си.

Безчувственото сърце на Дайнин не изпита и капка състрадание, но домът До’Урден се нуждаеше от магьосника.

— Ще си получиш мехлема — хладнокръвно му обеща той. — Когато Алтън ДеВир бъде мъртъв.

— Разбира се — съгласи се магьосникът. — Тази нощ?

Дайнин кръстоса ръце и обмисли предложението. Малис му бе дала наставления — Алтън ДеВир трябваше да умре, дори това да постави началото на война между двете семейства. За елфа този план бе някак прекалено прост, прекалено лесен. Блясъкът, който изведнъж просветна в алено-жарките, чувствителни очи на младия До’Урден не можа да убегне на магьосника.

— Изчакай светлината на Нарбондел да достигне връхната си точка — Дайнин жестикулираше възбудено, а лицето му бе изкривено в подла усмивка.

— Да съобщя ли на обречения каква ще е съдбата на семейството му? — магьосникът се досещаше какви са злите намерения, криещи се в заръките на мрачния елф.

— Когато нанасяш фаталния удар. Нека Алтън ДеВир загуби надежда, преди да се прости с живота си.

Дайнин се върна при животното си и запрепуска надолу по празните коридори в търсене на нов заобиколен път, който отново да го отведе в града, само че през различен вход. Яздеше покрай най-източната част на голямото подземие — добивния район на Мензоберанзан, там, където никой нямаше да забележи, че е напускал границите на града и където имаше само няколко невзрачни сталагмитени колони, издигащи се от равния камък. Той пришпори гущера покрай брега на Донигартен, малкото езеро, в средата, на което се намираше остров, целия обрасъл с мъх, населяван от значителен брой същества, наподобяващи едър рогат добитък и наречени роти. Стотици орки и гоблини се извърнаха от работата си — риболова и наглеждането на говеда, за да хвърлят поглед на светкавично профучалия край тях мрачен войн. Като роби те имаха своите задължения и се постараха да не поглеждат Дайнин в очите.

Но дори да го бяха сторили, елфът нямаше да им обърне никакво внимание. Не биваше да изпуска подходящия момент. Когато отново достигна равните улички, криволичещи между искрящите замъци на мрачните елфи, той пришпори животното да тича още по-бързо. Придвижи се на юг, към централната част на града, към горичката от гигантски гъби, която бележеше района с най-хубавите домове в Мензоберанзан.

След един сляп завой едва не налетя на четири скитащи страшилища. Огромните космати гоблини огледаха мрачния елф, после бавно се отместиха от пътя му.

Дайнин знаеше, че го бяха разпознали като член на семейство До’Урден. Той беше с благородническо потекло, син на върховна жрица и фамилията До’Урден бе и името на неговия дом. От двайсет хиляди мрачни елфа в Мензоберанзан, само около хиляда бяха благородници, всъщност потомци на шейсет и седемте влиятелни фамилии в града, Останалите бяха войници.