Р. Салваторе - Градът на мрака

— А братовчедите, войниците? — попита Бриса. — Някой по-далечен роднина може би знае кои са враговете ни.

— Да ги съберем и тях? — предложи с развълнуван глас Виерна. — Да съберем целия клан, цялата жива сила на дома До’Урден?

— Не — отвърна матроната. — Никакви братовчеди и войници. Не вярвам да са замесени в това. Ако някой от знатната част на дома не знаеше отговора, йоклолата щеше да ни го каже. Унижих се да задам въпрос, чийто отговор съм могла да знам, чийто отговор е известен на някой от членовете на моето семейство — тя скръцна със зъби и изсъска: — Не ми е приятно да се унижавам!

Малко по-късно, Дризт и Дайнин се прибраха в дома До’Урден, изтощени и доволни, че патрулът е вече зад гърба им. Едва бяха преминали през входа и тъкмо свиваха по широкия коридор, отвеждащ до стаите им, когато срещнаха Закнафейн.

— О, героят се е завърнал — отбеляза той, гледайки към Дризт.

Младият До’Урден долови сарказъм в думите на стария си учител.

— Изпълнихме успешно задачите си — каза Дайнин, засегнат от пропуска на Закнафейн — той бе забравил да го поздрави. — Аз бях начело на…

— Знам за битката — увери го Повелителят на меча. — В града не спират да говорят за нея. Сега ни остави, първи сине. Аз и брат ти трябва да изясним нещо.

— Ще си тръгна, когато аз реша! — изръмжа мрачният войн.

— Искам да говоря с Дризт насаме, така че изчезвай — ядоса се Зак.

Дайнин направи нещо неразумно — посегна към меча си. Но преди да го извади, Закнафейн го бе зашлевил два пъти, с другата си ръка бе извадил кама и я бе опрял в гърлото на първия син.

Дризт ги наблюдаваше със смаян поглед — беше убеден, че Закнафейн ще убие Дайнин, ако не си тръгне.

— Изчезвай — повтори Повелителят на меча, — ако ти е мил животът.

Дайнин вдигна ръце и бавно се отдръпна.

— Матрона Малис ще научи за това! — предупреди той.

— Сам ще й кажа — подигра му се Зак. — Да не мислиш, че ще се разтревожи за теб, глупак такъв? Според твоята майка, мъжете се борят за издигане в собствената си йерархия. Така че, тръгвай, първи сине. И не се връщай, докато нямаш смелост да се биеш с мен.

— Ела, братко — обърна се Дайнин към Дризт.

— Имаме работа — напомни му Закнафейн.

Дризт ги погледна — първо единия, после другия мрачен елф — смаян от желанието им да се убият взаимно.

— Ще остана — реши той. — Наистина трябва да уредим нещо с Повелителя на меча.

— Ти решаваш, герой — изсъска Дайнин, завъртя се на пета и демонстративно напусна коридора.

— Спечели си враг — отбеляза Дризт.

— Имам много — засмя се Закнафейн. — Ще си спечеля още, преди да е ударил последния ми час! Но, както и да е. Брат ти, твоят по-голям брат, ти завижда. Ти трябва да внимаваш, не аз.

— А теб мрази съвсем искрено.

— Да. И какво ще спечели от смъртта ми — нищо — отвърна Повелителят на меча. — Не съм заплаха за Дайнин, но ти… — той не довърши мисълта си.

— С какво мога да го заплашвам? — запротестира Дризт. — Той няма нищо, което да желая.

— Разполага с власт — обясни Закнафейн. — Сега е първи син, но невинаги е бил такъв.

— Убил е брат ми, когото не познавах — Налфейн.

— Ти знаеш? Е, предполагам Дайнин подозира, че и втория син ще последва примера му, за да стане първи син на дома До’Урден.

— Престани — изръмжа Дризт, уморен от целия този глупав стремеж за издигане. „Но колко добре го познаваш, Закнафейн. Колко мрачни елфа си убил, за да заемеш поста си на Повелител на меча в дома До’Урден?“ — помисли си младежът.

— Земен дух — промълви Зак и тихо подсвирна. — Това е страшно могъщ враг, а ти си го победил — той се поклони ниско и Дризт усети подигравката в този жест. — Какво ще последва, а война? Може би демон? Или полубог? Наистина няма нищо, което да те…

— За пръв път те чувам да правиш такива безсмислени изказвания — сега беше моментът и младият До’Урден да бъде саркастичен. — Дали не ми завижда още някой, освен по-големият ми брат?

— Завист? — изкрещя Закнафейн. — Избърши си носа, сополанко такъв! Стотици земни духове са падали, покосени от моя меч! Демони също! Не надценявай деянията си, нито собствените си възможности! Ти си войн в раса от войни. Забравиш ли го, това може да ти коства живота — Повелителят на меча подчерта последните си думи и Дризт започна да разбира какво ще се случи в тренировъчната зала.

— Знам на какво съм способен — отвърна младият войн — и на какво не съм. Научих се да оцелявам.

— Както и аз — правя го от векове!