Р. Салваторе - Изгнание

— Сега Закнафейн е нежив, зомби — отвърна Джарлаксъл, — и се намира под контрола на матрона Малис.

— Мина много време — тихо промълви Дайнин, уверен, че скритият смисъл на думите му казваше повече от самите тях.

— Майка ти поиска Зин-карла — с леко остър тон отвърна наемникът. — Това е най-ценният дар на Лот, дава се само, за да достави удоволствие на Кралицата на Паяците. Матрона Малис знаеше какво рискува, когато го поиска. Знам, че разбираш, първи сине. Знаеш, че духът на мъртвия се връща само, за да постигне определена цел.

— Какви са последствията при евентуален провал? — попита направо Дайнин.

Скептичният поглед на наемника даде отговор на въпроса му.

— С колко време разполага Закнафейн?

Джарлаксъл сви рамене и отвърна с друг въпрос:

— Кой може да знае какви са плановете на Лот? — попита той. — Кралицата на Паяците може да направи едно изключение и да прояви търпение, но само ако резултата си струва чакането. Дали Дризт си заслужава? — наемникът отново повдигна рамене. — Това може и ще реши само Лот.

Дайнин дълго остана загледан в ексцентричния мрачен елф, докато накрая се убеди, че той не може да му предложи нищо повече. После се обърна, възседна гущера и спусна качулката на плаща над очите си. Обърна се, за да направи последния си коментар, но от наемника и охраната му нямаше и следа.

— Биврип! — извика Белвар и завърши заклинанието си. Удари митрилните си ръце една в друга и целият се посипа с искри, но този път не потрепери — болката не беше толкова силна.

Ликуващ от радост, господарят на гнома плесна с ръце. Илитидът просто трябваше да види шампиона си в битка, в действие. Огледа се наоколо за някаква цел и забеляза наполовина конструираната стая. В съзнанието на Белвар нахлу цяла серия от телепатични инструкции, предаващи точни ментални образи на дизайна и дълбочината, с която трябваше да се довърши стаичката.

Гномът се хвана на работа. Несигурен в силата на контузеното си рамо, това, на което принадлежеше ръката — чук, той започна с кирката. Камъкът експлодира на прах под удара на омагьосаната ръка и илитидът уведоми своя любимец за удоволствието, което той току-що му бе доставил. Дори бронята на клюнестото изчадие нямаше да се опре на такъв удар!

Господарят на Белвар повтори инструкциите си, после се отправи към съседния кабинет, за да учи. Оставен сам на работата си, толкова наподобяваща това, което бе правил почти през целия си едновековен живот, възрастния свиърфнебъл се зачуди.

Нищо особено не засенчваше няколкото ясни мисли в съзнанието му; нуждата да доставя удоволствие на господаря оставаше най-силна и все още определяше всичките му действия. Но въпреки това, за пръв път откакто го бяха пленили, Белвар се чудеше. Същност? Цел?

Заклинанието, с което събуди магията в митрилните си ръце, отново изникна в съзнанието му и стана фокус на цялото му подсъзнателно желание да открие истинската си същност сред мъглата от ментални внушения на господаря си.

— Биврип? — повтори си отново той и думата събуди един по-ясен и скорошен спомен — образът на един мрачен елф, коленичил и масажиращ божеството на илитидите.

— Дризт? — прошепна Белвар, но до следващия удар на кирката името беше забравено, заличено от нестихващото желание на възрастния свиърфнебъл да изпълни желанията на господаря си.

Стаичката трябваше да бъде перфектна.

Масата от гола плът се нагъна под ръката с цвят на абанос и вълна от безпокойство заля Дризт, предадена му от централния мозък на крадците на мисли. Единственият емоционален отговор на това съобщение беше тъга — мрачният елф не можеше да понесе да вижда и усеща страданията на мозъка. Крехките му пръсти масажираха и милваха, после вдигна една голяма купа с топла вода и бавно я изля върху безгръбначното създание. В този момент Дризт беше отново щастлив — плътта се изглади под изкусния му допир, а тревожните чувства на мозъка скоро бяха заменени от шеговит намек за благодарност.

Зад коленичилия мрачен елф, от другата страна на широката пътека, двама илитиди го наблюдаваха и кимаха одобрително. Мрачните елфи винаги се оказваха умели масажисти, а този, последният заловен, беше един от най-добрите досега.

При споделената мисъл, илитидите разшаваха пръстите си одобрително. Централният мозък беше открил още един мрачен елф, нахлул в плетеницата от тунели — коридорите отвъд дългата и тясна пещера. Още един мрачен елф щеше да масажира и успокоява.