Р. Салваторе - Изгнание

Освен ако…

Дайнин До’Урден яздеше гущера си през най-гъсто населения район в града — районът с най-низшите домове в йерархията на Мензоберанзан. Качулката на неговия пиуафуи беше спусната ниско над очите му и този път елфът не носеше символа на своя дом — никой не можеше да го разпознае като благородник от управляваща фамилия. Тайнствеността беше негов съюзник — тя го предпазваше от стотиците дебнещи очи в тази опасна част на града и от неодобрителните погледи на майка му и сестра му. Дайнин беше оцелял дълго и познаваше опасностите, които криеха самодоволството и непредпазливостта. Живееше в състояние на постоянна параноя — никога не знаеше дали Малис и Бриса не го наблюдават.

Група страшилища бавно се отмести от пътя на гущера. Пренебрежителното отношение на робите веднага възпламени яростта в гордата душа на първия син на До’Урден. Ръката на Дайнин инстинктивно посегна към камшика, прикрепен на колана му. Ала мрачният елф запази самообладание и си припомни какви могат да бъдат последствията, ако самоличността му бъде разкрита. Той остави нахалните гоблини и продължи напред. После сви край поредния остър завой и тръгна по протежение на реда от сталагмити възвишения, свързани едно с друго.

— Значи ме откри — чу отнякъде познат глас.

Изненадан и уплашен, Дайнин спря животното си и замръзна на седлото. Знаеше, че в тялото му са прицелени поне дузина малки арбалети.

Мрачният елф извърна бавно глава и видя приближаващия се Джарлаксъл. Тук, в сенките, наемникът изглеждаше някак по-различен от мазния, възпитан и угодлив елф, който бе срещал в дома До’Урден. Може би това се дължеше на присъствието на двамата добре въоръжени охранители, застанали от двете му страни или пък на отсъствието на матрона Малис, която не беше тук, за да го предпази.

— Трябва да искаш разрешение, преди да влезеш в чужд дом — промълви Джарлаксъл. Гласът му звучеше спокойно, но в него се усещаха и леки заплашителни нотки. — От добро възпитание.

— Аз съм навън, на улицата — напомни му Дайнин.

Усмивката на наемника опроверга думите му.

— Моя дом.

Дайнин си припомни положението си и това му вдъхна известна доза кураж.

— А трябва ли един благородник от управляваща фамилия да иска разрешението на Джарлаксъл, преди да излезе през входната му врата? — изръмжа първият син. — А матрона Баенре, която не би влязла дори и в най-низшия дом, без да поиска разрешение от неговата матрона — майка и тя ли трябва да иска разрешение от Джарлаксъл, бездомния наемник? — Дайнин осъзна, че с думите си може да засегне прекалено дълбоко ексцентричния мрачен елф, но гордостта му изискваше да каже всичко това.

Наемникът видимо се успокои и усмивката, която се изписа на лицето му, изглеждаше почти искрена.

— Е, откри ме значи — повтори той и този път направи характерния си дълбок поклон. — Казвай каквото имаш да казваш и да приключваме.

Дайнин войнствено скръсти ръце, придобил смелост от очевидното отстъпление на ексцентричния наемник.

— Нима си толкова убеден, че търся именно теб?

Джарлаксъл се спогледа ухилен с охраната си. Кикотът на скритите в сенките войни накара увереността на Дайнин бързо да се изпари.

— Казвай защо си дошъл, първи сине, и се махай оттук! — заяви с по-остър тон Джарлаксъл.

Дайнин желаеше да приключи с всичко това, колкото се може по-бързо.

— Трябва ми информация относно Зин-карла — каза направо той. — Неживото творение на матрона Малис се скита из земите на Подземния мрак от много отдавна. Може би прекалено дълго?

Джарлаксъл присви очи, докато обмисляше думите на първия син.

— Матрона Малис те е пратила при мен? — попита той, но думите му не звучаха като въпрос, а като констатация.

Дайнин поклати отрицателно глава и наемникът не се усъмни в искреността му.

— Ти си толкова хитър, колкото и умел с меча заяви любезно Джарлаксъл и повторно се поклони с онзи реверанс, който изглеждаше някак съмнителен тук, в мрачния свят на наемника.

— Инициативата да дойда си е само моя — заяви строго Дайнин. — Трябва да получа някои отговори.

— Нима те е страх, първи сине?

— Загрижен съм — отвърна искрено елфът, без да обръща внимание на подигравателния тон на Джарлаксъл. — Никога не съм правил грешката да подценявам враговете или пък съюзниците си.

Наемникът го погледна объркано.

— Знам в какво се е превърнал моят брат — обясни Дайнин. — И знам какъв беше Закнафейн.