Р. Салваторе - Наследство

Обзет от неконтролируема ярост, духът на джуджешкия крал изрева и бързо започна да нараства. Гигантските му ръце се протегнаха към мършавия сбръчкан врат на прастарата матрона. Тя обаче само се разсмя още по-силно и вдигна зъба на пленника над главата си. Магическият вихър се появи мигновено, обви тялото на безпомощното джудже и го отнесе обратно в белия му затвор.

— И така, Дризт До’Урден е успял да избяга — промълви матроната и на лицето й се изписа злокобно задоволство. — Той е просто едно нелошо извинение, нищо повече…

Злата й усмивка ставаше все по-широка, докато седеше на мекия стол и си мислеше как Дризт До’Урден ще й помогне да заздрави съюзничеството, от което щеше да има нужда. Не можеше да не се възхити на начина, по който случайността и съдбата се бяха намесили, за да й покажат начина и да й дадат оръжието, необходимо за завоеванието, което жадуваше вече почти две хиляди години.

Дризт До’Урден седеше в стаята си, потънал в мисли за всичко, което ги бе сполетяло през последните няколко седмици. В съзнанието му безспир се гонеха спомени за Уолфгар. Те обаче не бяха обагрени в черни краски, не го връщаха към рухналата ниша, която завинаги бе погребала могъщия варварин. Не, когато мислеше за падналия си приятел, скиталецът си спомняше единствено многобройните вълнуващи (и често пъти дръзки до безразсъдство) приключения, които бе преживял заедно с него. Воден от съкровената си вяра, той бе скътал образа на Уолфгар в същото кътче, където пазеше и лика на Закнафейн, своя баща. Не можеше и не искаше да крие колко много го боли от загубата на скъпия приятел, ала многобройните прекрасни спомени, които имаше от доблестния варварин, щяха да му помогнат да се пребори с болката и щяха да извикват тъжна, зла изпълнена с покой усмивка на устните му.

Знаеше, че рано или късно Кати-Бри също ще свикне с тежката загуба. Тя бе млада и силна, а жаждата й за приключения по нищо не отстъпваше на неговата. Кати-Бри също щеше да се научи да се усмихва през горчивите сълзи.

Единственият, за когото скиталецът се тревожеше, бе Бруенор. Кралят вече не беше млад, много по-трудно му бе да обърне мислите си към онова, което му предстоеше оттук нататък. И все пак, Бруенор бе надмогнал не една и две трагедии през дългия си, тежък живот, а коравите джуджета обикновено приемаха смъртта като нещо естествено и неизбежно. Дризт трябваше да вярва, че Бруенор ще се окаже достатъчно силен, за да продължи напред.

Едва когато мисълта му се насочи към Риджис, елфът започна да осъзнава и останалите последици от случилото се. Артемис Ентрери, страховитият убиец, сторил безброй злини в живота си, най-сетне бе мъртъв. Не един и двама щяха да заликуват при тази новина.

Нямаше го и домът До’Урден, единствената връзка на скиталеца със света на неговите събратя. Възможно ли бе най-сетне да се е изплъзнал от хищните лапи на Мензоберанзан? Можеха ли обитателите на Митрил Хол и скъпите му приятели да си отдъхнат с облекчение, сега, когато на мрачната заплаха бе сложен край?

Така му се искаше да повярва в това! От онова, което знаеше за смъртта на Уолфгар, бе разбрал, че в галерията се е появила йоклола, доверена прислужница на Лолт. Ако походът на мрачните бе предизвикан единствено от отчаяното желание на Виерна да го залови, какво търсеше едно толкова могъщо същество в редиците на малкия й отряд?

Ето тази мисъл не му даваше мира, докато седеше в стаята си и не спираше да се връща към жизненоважния въпрос — свършено ли бе със заплахата на мрачните елфи, беше ли му писано най-сетне да бъде оставен на мира от града и народа, които бе напуснал завинаги преди почти тридесет години?

— Пратениците от Заселническа твърдина са тук — Кати-Бри нахлу в покоите на баща си без дори да почука и започна още от вратата.

— Не ме интересува — сопна се джуджето.

Кати-Бри отиде при него, стисна го за раменете и го накара да я погледне в очите. Никой от двамата не проговори в този миг на споделена скръб думите бяха излишни. И двамата си мислеха едно и също — ако сега не продължаха напред, ако се оставеха на болката да ги победи, героичната смърт на Уолфгар щеше да се окаже напразна.

Когато сами се отказваме от живота, смъртта наистина се превръща в загуба.

Бруенор сграбчи младата жена и я притисна до гърдите си в навярно най-задушаващата прегръдка, която някое джудже бе давало някога. Кати-Бри също го прегърна и от дълбоките й сини очи рукнаха горчиви сълзи. Ала заедно със сълзите, на лицето й затрептя усмивка — уверена бе, че макар сега да се разтърсваше от неудържимо ридание, Бруенор рано или късно отново щеше да намери покой.