Р. Салваторе - Наследство

Баенре махна с ръка и прекъсна потока на гневните му думи:

— Не съм те повикала тук, за да те слушам как опяваш — сопна му се тя. — Искам само да ти разкажа едно-две нещица, които според мен ще ти се сторят интересни.

Духът наклони глава на една страна и се взря някъде над рамото й, упорито избягвайки погледа й. Искаше да си придаде безучастно изражение, ала, както повечето джуджета, старият крал никак не го биваше да прикрива истинските си чувства.

— Хайде, хайде, скъпи ми Гандалуг — саркастично се разсмя матроната. — Колко ли те отегчава това чакане! Вече векове наред седиш в своя затвор, не може да не си задаваш въпроса как ли се справят наследниците ти!

Гандалуг бавно извърна глава и я погледна. Как само мразеше тази сбръчкана старица! Не можеше да отрече обаче, че споменаването на наследниците му го разтревожи немалко. Както всички от своята раса, и той поставяше семейството над всичко, то бе по-важно от цялото злато и скъпоценности на света. Нещо повече, като глава на рода Боен чук, Гандалуг гледаше на всяко джудже, съюзило се с тях, като на свое дете.

Вече не можеше да крие притеснението си.

— Нима наистина си помисли, че мога да забравя Митрил Хол? — подигравателно продължи Баенре. — Та оттогава минаха едва две хилядолетия, стари кралю!

— Две хилядолетия? — повтори Гандалуг и се изплю отвратено. — Няма ли най-сетне да пукнеш, дърта вещице!

— И това ще стане — отвърна матроната. — Ала не и преди да довърша започнатото тогава. Спомняш ли си онзи съдбовен ден, стари кралю?

Лицето на призрака се разкриви в болезнена гримаса — тя щеше да го направи отново, щеше да отвори старите рани и да го потопи в черно отчаяние.

Победен от магията, заключена в напева на матроната, Гандалуг усети как мислите му неудържимо препускат из мрачните коридори на миналото, назад към времето, когато джуджешките чукове за първи път огласиха Митрил Хол, а самият крал гледаше напред, изпълнен с надежда за децата си и техните деца.

Времето, когато за първи път срещна Ивонел Баенре.

Гандалуг не можеше да не изпита задоволство при вида на неуморните джуджета от рода Боен чук — работата напредваше бързо и полегатите стени на грамадната пропаст бързо се покриваха с внушителни стъпала. Много скоро пустата галерия щеше да се превърне в оживен подземен град — сърцето на Митрил Хол. Идеята бе на Бруенор, третия син на Гандалуг и най-прославения войн на рода. Именно той предвождаше хилядата джуджета по време на похода, който ги бе отвел в Сребърните зали.

— Добре стори, че го даде на Бруенор — обади се мърлявото джудже, което стоеше до стария крал.

Говореше за решението на Гандалуг да отстъпи трона на Бруенор, а не на някой от по-големите си синове. За разлика от много други раси, сред джуджетата не бе разпространен обичаят най-големите синове на всяка цена да наследяват титлите и владенията на бащите си. Прагматични както винаги, те предпочитаха сами да изберат най-достойното измежду децата си.

Гандалуг кимна, изпълнен с тихо доволство. Беше стар — на повече от четиристотин години — и усещаше, че вече е уморен. Целта на живота му бе да създаде свой собствен род, рода Боен чук, и беше прекарал почти два века в търсене на подходящо място, където да положи основите на кралството си. Скоро след като джуджетата от рода Боен чук покориха Митрил Хол и се заселиха там, Гандалуг постепенно започна да разбира, че неговото време е отминало. Беше осъществил мечтата си и като чели повече нямаше сили за многобройните планове, които синовете му и младите джуджета възторжено излагаха пред него — планове за издигане на внушителен подземен град, за мост над страховитата пропаст в източната част на комплекса, за град на повърхността, южно от планините, който да им служи като търговска връзка с останалия свят.

Идеите му се струваха великолепни, ала в него вече нямаше копнеж да ги види осъществени.

Посребрелият крал, който въпреки възрастта все още имаше един-два огненочервени кичури в брадата си, сякаш за да му напомнят за отминалите буйни години, хвърли благодарен поглед към скъпия си приятел. Не би могъл и да мечтае за по-добър спътник от Кромуер Пуент — верният другар, който през последните два века го бе придружавал във всичките му странствания. А сега, когато отказалият се от престола си крал се канеше да поеме на последното си пътуване, сърцето му се стопляше от мисълта, че ще има до себе си приятел като него.