Р. Салваторе - Наследство

След като го нахока здравата, матроната се зае да му описва многобройните мъчения, с които можеше да му отнеме живота. Дори си избра един, „открадване на кожата“, както го наричаха, и който си беше точно това — бавно смъкване на кожата от тялото на жертвата, сантиметър по сантиметър, с помощта на различни киселини и назъбени ножове.

Джарлаксъл с мъка сдържа смеха си.

Изведнъж матрона Баенре млъкна и наемникът се уплаши, да не би да се е досетила, че той не я взима на сериозно. Матроната изобщо не се интересуваше от Виерна и мъртвите войници и очевидно бе доволна, че Дризт все още е на свобода, ала всеки, имал глупостта да нарани гордостта й, бе обречен на бавна и мъчителна смърт.

Мълчанието й сякаш щеше да продължи вечно, тя дори отмести поглед. Когато най-сетне се обърна към него, Джарлаксъл въздъхна с искрено облекчение — лицето й отново бе спокойно, а по устните й играеше усмивка, като че ли току-що й бе хрумнала отлична идея.

— Не съм доволна — излъга тя, — ала този път ще ти простя заради ценната информация, която ми донесе.

Наемникът прекрасно знаеше какво има предвид матроната.

— Върви си — нареди му тя и махна с ръка, очевидно изгубила всякакъв интерес към разговора им.

Джарлаксъл би предпочел да остане още малко и да се опита да разбере какво си е наумила лукавата матрона. Все пак бе достатъчно разумен, за да не й противоречи, когато е в такова странно настроение. Наемникът беше оцелял толкова дълго в този опасен занаят, именно защото знаеше кога да напусне.

Надигна се от стола и внимателно стъпи на счупения си крак. Лицето му се изкриви от болка и той залитна, като замалко не падна в скута на матроната. Разтърси глава, за да се съвземе и вдигна бастуна си.

— Триел така и не ме излекува докрай — извини се той. — Погрижи се за мен, както й нареди, ала ми се стори, че съвсем не вложи цялото си умение в заклинанието.

— Сигурна съм, че си си го заслужил — ледено отвърна матрона Баенре и му даде знак да напусне стаята.

Най-вероятно самата тя бе заповядала на дъщеря си да не прави нищо, за да облекчи болката на наемника и сега искрено се забавляваше, като го гледаше да куцука мъчително.

В мига, в който вратата се затвори зад гърба на Джарлаксъл, матроната избухна в гръмък смях. Наистина, лично тя бе дала одобрението си за преследването, но това съвсем не значеше, че бе вярвала то да се увенчае с успех. Тъкмо напротив, през цялото време се бе надявала нещата да се развият точно по този начин.

— Не си глупак, наемнико — изрече тя на глас, макар в стаята да нямаше никого. — И точно затова все още не съм те убила. Предполагам, че вече си се досетил — изобщо не става дума за залавянето на Дризт До’Урден. Той е просто дребно неудобство, също толкова маловажно като нахална мушица, която забравяш, миг след като те е подразнила. Но пък е прекрасен повод — довърши тя.

После откачи от врата си малък пръстен, изработен от широк джуджешки зъб, положи го върху разтворената си длан и подхвана бавен напев на Древния джуджешки език.

От върха на зъба потече струйка синкав дим, който бързо се завихри и започна да нараства. Много скоро върху ръката на матроната се завихри същински миниатюрен ураган. Подчинявайки се на волята й, той се изви и заискри още по-ярко, докато се разпростираше настрани. Няколко мига по-късно вихърът напълно се откъсна от зъба и се стече към средата на стаята, където синкавото му сияние заискри още по-яростно.

Постепенно в центъра му започна да се оформя фигура — старо сивобрадо джудже, което стоеше неподвижно насред вихрушката, стиснало юмруци над главата си.

Вятърът скоро утихна, светлината угасна и в стаята остана единствено духът на прастарото джудже. Макар да бе безплътно и прозрачно, то не можеше да бъде сбъркано — стоманеносивите очи и рижите кичури в посребрялата брада винаги щяха да го издават.

— Гандалуг Бойния чук — побърза да изрече матроната, възползвайки се от силата на истинското му име, за да го подчини напълно на волята си.

И наистина, пред нея стоеше не друг, а първият крал на Митрил Хол, основоположникът на рода Боен чук.

Старото джудже впери пламнал от омраза поглед в отколешната си мъчителка.

— Доста време мина — подразни го тя.

— Готов съм вечно да гния в пъкъла, стига да знам, че ти, мрачна вещице, няма да си там — разнесе се хрипкавият глас на призрака. — Готов съм да…