Р. Салваторе - Наследство

Как би могъл да съди елфа, който сега лежеше в краката му? Магическите ятагани потънаха в ножниците си.

— Той уби момчето ми! — изрева Бруенор, досетил се за намеренията на приятеля си.

Скиталецът решително поклати глава.

— Милостта е странно нещо, Дризт До’Урден — отбеляза Джарлаксъл. — Но дали е сила или слабост?

— Сила! — отвърна Дризт незабавно.

— Тя може да спаси душата ти — продължи наемникът. — Или да обрече тялото ти.

И като се поклони лекичко, той бръкна в гънките на дрехите си. Някакъв дребен предмет тупна на пода в краката му и се взриви, изпълвайки стаичката около него с гъст, непрогледен пушек.

— Проклет да е! — извика Кати-Бри и опъна тетивата на магическия си лък.

Среброперата стрела проряза дима и се удари в стената. Бруенор се хвърли напред, ала вече нямаше кого да порази с брадвата си — Джарлаксъл бе изчезнал.

Когато отново се показа от димната пелена, джуджето завари Кати-Бри и Дризт надвесени над неподвижното тяло на Тибълдорф Пуент.

— Мъртъв ли е? — попита то.

Дризт се приведе над бесовойна и видя раните от змиеглавия камшик на Виерна.

— Не — отвърна той. — Бичът не убива, само парализира.

Следващите думи на Бруенор бяха измърморени съвсем тихо, но скиталецът бе напълно сигурен, че ги е чул правилно:

— Жалко наистина!

На Дризт му трябваха само няколко минути, за да върне Пуент към живота. Бесовойнът скочи на крака и естествено веднага се строполи обратно на пода. След това се изправи много по-бавно, силно засрамен… поне докато Дризт не направи огромната грешка да му благодари за ценната помощ.

В основния тунел не им бе никак трудно да намерят телата на петимата убити елфи, единият от които още висеше близо до тавана, там, където малко по-рано се чернееше кълбото магически мрак. Дризт изтръпна, когато Кати-Бри обясни откъде бяха дошли нападателите й.

— Риджис! — ужасено ахна той и се втурна към страничния проход, в който бе оставил дребничкия си другар.

За негово огромно облекчение, полуръстът все още беше там — ужасен, полузатрупан от трупа на един мрачен войн, той с всички сили стискаше изумрудената кама.

— Хайде, приятелю — меко каза Дризт. — Време е да се прибираме у дома.

Омаломощени и изранени, петимата се облягаха един на друг, докато бавно си проправяха път през тунелите. Скиталецът се огледа наоколо и сърцето му се сви от болка. Колко окаян вид имаха всички! Бруенор, с подпухналото си, невиждащо око; Пуент, който все още трудно координираше движенията си… Самият Дризт също вървеше с мъка — сега, когато го нямаше адреналина на битката, парещата болка в раненото стъпало се бе завърнала с удвоена сила и целият му крак пулсираше от нея. Ала онова, което го тревожеше, не бе физическото страдание. Оставили непосредствената опасност за живота зад гърба си, приятелите на Уолфгар повече не можеха да избягват мъчителната мисъл за непоправимата загуба, която бяха понесли.

Ако в този миг пред тях се изправеха нови врагове, дали Кати-Бри щеше да се пребори с болката и емоционалния шок и да се бие както преди, без страх и с цялото си сърце? И дали Бруенор, който бе така жестоко ранен, че не бе сигурно дали изобщо ще успее да се добере до дома, можеше да издържи още една битка?

Дризт дълбоко се съмняваше и затова въздъхна с огромно облекчение, когато иззад следващия завой се зададоха генерал Дагна и елитната му кавалерия.

При вида на верните си войни, Бруенор рухна в безсъзнание, покосен най-сетне от болка и скръб. Джуджетата побързаха да му се притекат на помощ, качиха него и Риджис на две от бойните прасета и ги поведоха навън от дивите тунели. Пуент също възседна едно от животните и тръгна с тях, ала Дризт и Кати-Бри имаха още малко работа долу. Придружени от тримата войни, останали без „жребци“ (между тях и генерал Дагна), те се отправиха към съдбоносната галерия, превърнала се в гроб за Уолфгар.

В мига, в който зърна рухналата ниша, Дризт разбра — нямаше и капка съмнение и най-малка надежда, че младежът е оцелял. Приятелят му си бе отишъл завинаги.

Кати-Бри му разказа какво се бе случило, макар че дълго мълча, преди да събере сили и да опише храбрата саможертва на варварина.

Най-сетне, с едно тихо прошепнато „сбогом“ и последен, изпълнен със сълзи поглед, младата жена се откъсна от купчината скални отломки и излезе от галерията, следвана от трите джуджета.

Дризт остана там още дълги минути, свел безпомощен поглед към тоновете камък, които завинаги бяха затрупали приятеля му. Не можеше да повярва, че могъщият Уолфгар лежи отдолу, смазан и безжизнен. Всичко му изглеждаше нереално, като зла измислица или лош сън, от който всеки миг щеше да се събуди.