Р. Салваторе - Наследство

Ново кълбо мрак я обгърна в черната си прегръдка.

В гърдите й се надигна сляп ужас, ала тя бързо го потуши и продължи напред. Знаеше, че само няколко мига я делят от момента, в който елфическите мечове ще се забият в гърдите й. Извика в съзнанието си образа на двамата мрачни войни така, както ги бе зърнала преди малко, и се опита да прецени накъде да насочи следващия си изстрел, след това отново опъна тетивата на Таулмарил.

Внезапно чу едва доловимо шумолене вляво от себе си, обърна се рязко и стреля, после пак и пак. Единственият й ориентир бе инстинктът, едничката надежда — че е успяла да рани някой от елфите и така да си спечели още малко време. За следващата маневра легна по корем — стрелата полетя в мрака и Кати-Бри изтръпна, когато разбра, че е пропуснала целта си.

Подчинявайки се единствено на инстинкта си, тя се претърколи по гръб и вдигна лъка над себе си. Чу се глух удар, последван от остро пропукване, когато среброперата стрела прониза елфа и се заби в тавана. Шепа камъчета се откъртиха от здравия камък и изтрополиха по пода. Кати-Бри покри главата си с две ръце.

Остана така дълго време, очаквайки всеки миг таванът да я затрупа или пък някой мрачен елф да се втурне в тунела и да я съсече.

Мечът му проблясваше на сантиметри от тялото на джуджето много по-често, отколкото митрилната брадва успяваше да го застраши, ала въпреки това елфът, който се биеше с Бруенор, вече бе осъзнал извън всякакво съмнение, че е обречен. Нищо не можеше да спре обзетото от сляпа, задушаваща ярост джудже. Повика магическите си умения и обви тялото на брадатия войн със синкав, безвреден пламък, превръщайки го в лесна мишена.

Бруенор дори не трепна.

Следващият мощен удар накара джуджето да направи крачка назад. Мрачният се възползва от това забавяне, обърна се и побягна. Спря на няколко метра от противника си и запрати кълбо магически мрак към него.

Бруенор дори не се опита да го настигне. Вместо това стисна секирата си с две ръце и я вдигна над главата си.

— Момчето ми! — яростният вик бе побрал цялата болка, която го изгаряше като пъклен огън.

Хвърлена със свирепа сила, брадвата полетя в мрака — дързък ход на отчаян баща, който току-що бе изгубил детето си. Секирата нямаше да се върне в ръката му, както правеше Щитозъб. Ако ударът не бе съвършено точен…

Елфът бе застигнат, тъкмо когато свиваше зад ъгъла, за да се върне в криволичещия страничен тунел. Жестокото острие се заби в крака му и запрати тялото му към отсрещната стена. Мрачният войн се загърчи на земята, мъчейки се да си поеме дъх, като в същото време трескаво опипваше пода в търсене на изпуснатия си меч.

Почти бе успял да се добере до него, когато върху ръката му се стовари тежък джуджешки ботуш и разтроши пръстите му.

Бруенор видя секирата, която стърчеше от крака на падналия елф, видя и кръвта, която бързо образуваше локва на пода.

— Мъртъв си — безстрастно отбеляза той и измъкна оръжието си.

В тунела отекна ужасяващо хрущене.

Думите на джуджето долетяха от нейде много далеч, ала мозъкът на мрачния боец вече не можеше да ги осъзнае — мислите му го напускаха така бързо, както изтичаше и кръвта му.

Дори когато войникът рухна мъртъв до нея, свирепото озлобление на Виерна не отслабна и тя с нищо не показа, че изпитва притеснение от лошия обрат на битката. Дризт усети как стомахът му се преобръща при вида на сестра му — болеше го от омразата, изписана на лицето й, същата онази ненавист, която Кралицата на Паяците непрестанно подклаждаше у поданиците си; нараняваше го яростта, разкривила красивите някога черти, ярост отвъд границите на разума, потъпкала всяка друга мисъл и желание.

Макар и раздвоен, Дризт продължаваше да върти ятаганите все така изкусно — нищо не можеше да го разколебае сега, когато бе чул Виерна да казва, че приятелите му са мъртви. Ударите му непрестанно се сипеха върху змийските глави, ала никой не бе достатъчно силен, за да ги нарани по-сериозно.

Изведнъж едно от влечугите впи зъби над лакътя му. Ръката му пламна от вцепеняващата отрова, но той успя да замахне и гнусната глава се търкулна на пода.

Рязкото движение обаче, остави пролука в защитата му и следващото чудовище го ухапа по рамото. Третото се насочи право към лицето му.

Сиянието се върна назад като смъртоносно махало, посече едната змия и отблъсна другата.

Пъкленият камшик вече имаше само три глави, ала ударите му бяха все така болезнени. Дризт усети, че се олюлява и побърза да отскочи назад. Опря гръб о яката стена, близо до входа, опитвайки се да поеме част от силата й. Обърна поглед към рамото си и с ужас видя, че зъбите на мъртвото влечуго са все така впити в плътта му.