Р. Салваторе - Обсадата на мрака

Ала той не можеше, а пък Дризт не искаше меч. От друга страна, жената наистина си я биваше, а и с всеки изминал ден ставаше все по-добра. Расата й не бе особено дълголетна, мислеше си Посичащия, и тя надали щеше да живее достатъчно, за да постигне майсторството на Дризт, но ако успееше да я убеди да убие скиталеца…

Имаше много начини да стигнеш до върха.

Матрона Баенре, съсухрена и прекалено стара дори за жена от нейната раса, стоеше в светилището на първия дом — нейния собствен дом — и наблюдаваше как робите й се опитват да измъкнат огромния сталактит от куполовидния покрив. Много скоро мястото щеше да стане досущ като преди. Отломките, посипали се по пода след рухването на гигантската скала, отдавна бяха изчистени, измита бе и кръвта на десетината елфи, убити при това злощастие.

Ала споменът за онзи момент все още бе тук. Никога нямаше да забрави унижението, нанесено й пред повелителките на всички важни родове в Мензоберанзан и то точно в мига, когато бе достигнала върха на своето могъщество. Сталактитът се бе забил в покрива на светилището, ала старата матрона имаше чувството, че е пронизал сърцето й. Тя бе успяла да обедини вечно враждуващите елфически домове, съюз, скрепен допълнително от мисълта за славата, която ги очакваше след завземането на Митрил Хол.

Още слава за Кралицата на паяците. Още слава и за Ивонел Баенре.

А ето че всичко се бе срутило, разрушено от бягството на Дризт До’Урден. Той бе отговорен за смъртта на една от дъщерите й, злата Вендес; пак той бе погубил и Дантраг, най-големия син в семейството и може би най-добрия Повелител на меча в цял Мензоберанзан. Ала онова, с което старата матрона не можеше да се примири, бе, че с бягството си изменникът и приятелите му бяха станали причина за рухването на съюза и й бяха отнели възможността да се сдобие със славата и могъществото, които щеше да й донесе превземането на Сребърните зали. След като със собствените си очи бяха видели как сталактитът се сгромолясва върху светилището, това обречено на Лолт място, и то не кога да е, а по време на церемония в нейна чест, матроните от Съвета, както и останалите жрици, събрани за ритуала, напълно бяха изгубили вярата си, че Кралицата на паяците подкрепя съюза и предстоящата война. Всички се бяха втурнали обратно по домовете си, където зад здраво заключени врати се бяха заели лично да прозрат каква точно е волята на богинята.

Положението на първата матрона бе пострадало значително.

Старата Баенре бе убедена, че може да се съвземе дори след този провал и отново да обедини най-могъщите родове. Тя носеше окачен на врата си пръстен, издялан от зъба на древен джуджешки крал, някой си Гандалуг Бойния чук, основателя на Митрил Хол. Тя бе подчинила духа на Гандалуг и щеше да изкопчи от него и най-малките подробности за джуджешката твърдина. Въпреки бягството на Дризт, Мрачните все още можеха да поемат на поход срещу Митрил Хол и да накажат вероотстъпника и неговите приятели.

Съюзът можеше да бъде възстановен, ала по някаква причина, която матрона Баенре не разбираше, Лолт й бе забранила да го стори. Веднага след злополучната церемония матрона Баенре бе получила предупреждение лично от няколко йоклоли (най-приближените слугини на богинята), които я бяха предупредили да изостави всякакви планове за война и вместо това да обърне повече внимание на собствения си дом и да подсигури защитата му. Това бе заповед, на която една жрица не можеше да не се подчини.

Зад гърба й се разнесе звучно чаткане, съпроводено от звън на многобройни украшения, и тя нямаше нужда да поглежда назад, за да разбере, че току-що в стаята бе влязъл Джарлаксъл.

— Направи ли онова, което ти наредих? — попита тя, без да откъсва поглед от трудещите се роби.

— Добра среща и на теб, първа матрона на Мензоберанзан — саркастичен както винаги, отвърна наемникът.

Дързостта му накара старата Баенре да се обърне и да го изгледа с онова гневно изражение, което често се изписваше по лицата на повечето от матроните — повелителки, когато си имаха работа с Джарлаксъл.

Той се перчеше — надали имаше друга дума, която да му подхожда по-добре. Обитателите на Мензоберанзан, особено мъжете, обикновено носеха скромни и практични дрехи: тъмни одежди, с извезани по тях паяци, или прости, черни куртки, върху които надяваха фини, гъвкави ризници. И преди всичко, почти нямаше елф, бил той мъж или жена, който да не се загръща с пиуафуи, магически плащ, който ги скриваше от зорките погледи на враговете им.