Р. Салваторе: Обсадата на мрака

Скиталецът изобщо не бе изненадан, че Берктгар е пожелал да притежава Щитозъб, който отдавна бе много повече от обикновено оръжие. За хората от Заселническа твърдина той бе символ на могъщество и сила, съхранил завинаги спомена за Уолфгар, и ако успееше да склони Бруенор да му го даде, Берктгар със сигурност щеше да се издигне неимоверно в очите на поданиците си.

Само че джуджето никога, никога нямаше да се съгласи някой друг да носи Щитозъб.

Дризт и Бруенор безмълвно се взряха в младата жена, чудейки се дали пък тя не одобрява идеята да дадат бойния чук на Берктгар. Какви ли мъчителни чувства я разкъсват в този момент, питаше се скиталецът. Тя и Уолфгар се канеха да се оженят; двамата заедно бяха оставили детството зад гърба си и бяха навлезли в младостта; рамо до рамо бяха усвоявали уроците на живота, нерядко по най-трудния начин. Дали сега Кати-Бри бе в състояние да превъзмогне тези чувства, да потисне мъката си и да отстъпи в името на един по-здрав съюз между двете племена?

— Не! — отсече тя най-сетне. — Берктгар няма да получи чука!

Дризт кимна в знак на съгласие, доволен, че младата жена отказва да се раздели със спомените си за Уолфгар и да загърби любовта си към него. Самият той също бе обичал младежа, усещал го бе като роден брат и не можеше да си представи Щитозъб да попадне в ръцете на някой друг, пък бил той и самият Темпос, варварският бог на войната.

— Не съм си го помислял и за миг — съгласи се Бруенор и гневно размаха юмрук във въздуха. — А ако този син на въшлив северен елен отново се осмели да ми го поиска, ще получи нещо, дето никак няма да му се понрави!

Задават се сериозни неприятности, каза си Дризт. Берктгар горещо желаеше чука, което беше напълно разбираемо, дори естествено, ала младият, амбициозен вожд очевидно не осъзнаваше какво точно иска от приятелите на Уолфгар. Положението лесно можеше да прерасне в нещо повече от напрежение между съюзници, не бе изключено да се стигне и до открита война между двата народа. Скиталецът нито за миг не се съмняваше в заплахата на Бруенор — ако поискаше Щитозъб като възнаграждение за помощта, която трябваше да даде на джуджетата безусловно, Берктгар щеше да извади голям късмет да се прибере в поселището си здрав и невредим.

— Двамата с Дризт ще отидем в Заселническа твърдина — предложи Кати-Бри. — Ще го накараме да се съгласи с плановете ни, без да му дадем нищо в замяна.

— Прекалено е глупав! — изсумтя Бруенор недоверчиво.

— Ала хората му не са — отвърна младата жена. — Иска чука, за да се издигне в очите на поданиците си, ала много скоро ще научи, че ако посяга към нещо, което не му принадлежи, това може единствено да разклати положението му.

Силна, пламенна и толкова мъдра, възхити се Дризт, без изобщо да се усъмни в думите й — тя наистина щеше да стори онова, което обещаваше.

Кати-Бри отиде да прибере нещата си от другия край на стаята, а баща й се насочи към вратата. Скиталецът неволно въздъхна, докато наблюдаваше приятеля си да крачи с предишната жизненост в походката. Истинският Бруенор отново се бе завърнал сред тях, старият огън пак гореше в гърдите му. Колко ли години щеше да царува рижобрадото джудже, запита се Дризт. Сто? Двеста?

Ако вражески меч или ноктите на някое чудовище не съкратяха дните му, Бруенор също щеше да види как Кати-Бри остарява и си отива от този свят.

Мисъл, която скиталецът не можеше да понесе, докато я гледаше да се движи из стаята с леката стъпка на младо жребче.

Казид’еа спокойно почиваше на кръста на Кати-Бри. Моментната ярост си бе отишла, отстъпвайки място на търпеливо доволство. Жената напредваше забележително добре, наистина си я биваше и все пак Посичащия нямаше да се примири, докато не увисне на кръста на най-добрия боец.

А в този момент това несъмнено беше Дризт До’Урден.

Мечът бе разбрал, че иска да бъде негово притежание още в мига, в който скиталецът уби предишния му господар. Без да губи време, той прибягна до обичайната си хитрина и преобрази дръжката си — от демонска глава (с която бе подмамил Дантраг), тя се превърна в красивата глава на еднорог, символ на богинята, която Дризт До’Урден почиташе. Какво бе разочарованието му обаче, когато, вместо да го вземе, елфът реши да го даде на приятелката си, обяснявайки, че самият той предпочита ятагана.

Предпочитал ятагана!

Де да можеше да променя и острието си, така както правеше с дръжката! Само да можеше да го извие, да го скъси и удебели…