Р. Салваторе - Обсадата на мрака

Ботушите й, също като тези на Дризт, не бяха никак дебели, освен това бяха доста износени и все пак малко хора, пък били те и така облечени, бяха в състояние да се движат по-безшумно. Скиталецът внимателно се взря в нея и дори на мътната светлина, разпръсквана от малобройните фенери, забеляза, че момичето ходи досущ като мрачен елф — при всяка крачка възглавничките на стъпалата й първи докосваха пода, вместо петите и пръстите й, както правеха хората. Времето, прекарано в Мензоберанзан, й се бе отразило добре.

Дризт забеляза и се зарадва на напредъка й, ала не каза нищо. Кати-Бри вече си бе получила похвалата за този ден и беше най-добре да не се възгордява прекалено.

Коридорите бяха празни и постепенно ставаха все по-тъмни. Това не убягна от вниманието на опитния скиталец и той реши да настрои зрението си към инфрачервената част на спектъра, където топлината на предметите му помагаше да определи формата и местоположението им. Разбира се, Кати-Бри не притежаваше тази способност, ала вместо това на челото си носеше изящна сребърна верижка, в центъра, на която бе инкрустиран бледозелен камък, прорязан от тънка, черна жилчица. Това бе Котешкото око, подарък от самата лейди Алустриел. Вълшебството му бе такова, че дори наоколо да тегнеше най-непрогледен мрак, онзи, който го носеше, виждаше всичко така ясно, сякаш е застанал под обсипания с безброй звезди небосвод.

Но макар да не ги затрудняваше, тъмнината доста ги притесняваше. Защо ли фенерите не бяха запалени, не спираха да се чудят те. И двамата крачеха с ръце върху дръжките на оръжията си, а Кати-Бри започна да съжалява, задето не е взела със себе си своя магически лък Таулмарил.

Внезапно се разнесе страховит грохот, а подът под краката им потрепери. Те мигновено приклекнаха, а Дризт извади ятаганите си така мълниеносно, че Кати-Бри дори не усети, че е помръднал. В началото реши, че невъобразимо бързото движение се дължи на магическите предпазители, но когато хвърли поглед към ръцете на приятеля си, забеляза, че той не ги носи. Тя също извади меча си, като не пропусна да се смъмри наум, задето и за миг бе повярвала, че е започнала да се доближава по бойни умения до невероятния скиталец. Бързо прогони тази мисъл (сега нямаше време за нея) и насочи цялото си внимание към тунела пред себе си. Двамата се запрокрадваха напред, оглеждайки се за врагове, скрити в сенките, и умело замаскирани врати. Тайните странични проходи бяха нещо съвсем обичайно тук, тъй като много от джуджетата, с обичайната за расата им недоверчивост, предпочитаха да държат личните си богатства далече от чужди очи. Нито Кати-Бри, нито Дризт познаваха тази рядко използвана част от Сребърните зали.

Подът под краката им потрепери още по-силно и те разбраха, че наближават източника на страховития грохот. В този миг младата жена се почувства доволна, задето напоследък бе тренирала толкова усилено, още повече се радваше, че елфът бе с нея.

Изведнъж спря и Дризт я изгледа с любопитство.

— Гуенивар? — беззвучно попита тя.

Скиталецът се замисли над предложението й. Напоследък избягваше да призовава пантерата прекалено често, тъй като се боеше, че много скоро ще дойде време, когато присъствието й ще им бъде наистина необходимо. Магията си имаше своя предел — пантерата можеше да остава в Материалната равнина за не повече от десетина-дванадесет часа на всеки два дни.

Не, все още няма да я викат, реши Дризт. Не знаеха с какво точно се занимава Риджис тук долу, ала Бруенор не бе споменал, че може да съществува някаква опасност, затова елфът поклати глава и двамата отново поеха напред с безшумни и сигурни стъпки.

Странният тътен проехтя за трети път, последван от глух стон.

— Главата, идиот такъв! — изгълча някой съвсем наблизо. — Използвай таз’ непотребна тиква!

Кати-Бри и Дризт се изправиха и свалиха ръце от дръжките на оръжията си — вече знаеха кой е там.

— Пуент — проговориха те в един глас.

Нямаше как да сбъркаш Тибълдорф Пуент, невероятния бесовойн, най-дразнещото и смрадливо джудже на юг от Гръбнака на света (а вероятно и на север).

— Току-виж и шлем ми поискал след малко! — продължаваше да се гневи той.

Зад следващия ъгъл ги очакваше разклонение. Отляво се носеше гръмогласната тирада на Пуент, вдясно имаше напукана, дървена врата, през която се процеждаше светлина. Иззад нея долетя добре познат тихичък смях и Дризт наостри уши.

Миг по-късно даде знак на Кати-Бри да го последва и влезе в стаята, без да почука. Вътре; облегнат до някакъв лост, който стърчеше до вратата на лявата стена, стоеше Риджис и се подсмихваше развеселено. Доста нисък дори за расата си, той нямаше и метър. За сметка на това се гордееше с доволно закръгления си корем, който обаче се бе постопил през последните седмици — дори ленивият полуръст взимаше съвсем на сериозно заплахата, надвиснала над мястото, което се бе превърнало в негов дом.