Р. Салваторе - Пътеки към утрото

— Огнен прах? — попита той Харкъл.

— Изобретение на гондските жреци — обясни магьосникът.

— Проклети да са! — промърмори скиталецът и се отдалечи.

По-късно същия ден, докато екипажът поправяше повредените платна на шхуната, Дризт и Кати-Бри си дадоха кратка почивка и се облегнаха на парапета, вперили поглед в безбрежните води на океана. Очакваха ги още дълги мили път, преди да достигнат целта си.

Най-сетне Кати-Бри не се сдържа и зададе въпроса, който я гризеше от дълго време насам.

— Надви ли го?

Скиталецът повдигна вежди, сякаш не разбираше за какво става дума.

— Тарнхийл — поясни тя.

— Донесох картата — отвърна Дризт. — И ковчежето, само че то се изгуби.

— Да, ама Дънкин каза, че ще ги получим, независимо от изхода на двубоя — припомни му младата жена.

Елфът я изгледа сериозно.

— Двубоят беше без значение — махна той с ръка. — Поне за мен.

— Спечели или загуби? — Кати-Бри явно нямаше намерение да го остави да се измъкне.

— Понякога е по-добре да позволиш на един толкова важен управник и ценен съюзник като Тарнхийл да запази гордостта и репутацията си — рече Дризт и отново се загледа в морето, докато един от моряците, който се бе заел с платното на бизана, й извика, че има нужда от помощ.

— Оставил си го да те победи? — подобна възможност очевидно не се нравеше на Кати-Бри.

— Не съм казвал такова нещо.

— Значи той просто се е оказал по-добър, така ли? — не отстъпваше младата жена.

Дризт само сви рамене и тръгна към бизана, за да помогне на другаря си. Докато отиваше натам, срещна Харкъл и Робилард, които се бяха запътили към бордовата ограда, явно с намерението да се присъединят към него и Кати-Бри.

Младата жена го проследи с поглед. Просто не знаеше как да тълкува загадъчните му отговори. Сигурно бе оставил минтарнския владетел да победи, или, в най-добрия случай, бе направил така, че двубоят да завърши наравно. Поради някаква причина, неясна и за самата нея, Кати-Бри не искаше да приеме, че Тарнхийл наистина се е оказал по-добър от Дризт. Всъщност, не й се искаше да приеме, че който и да било може да е по-добър от Дризт.

При вида на намръщеното й изражение, двамата магьосници се усмихнаха широко.

— Елфът победи — обади се най-сетне Робилард и Кати-Бри го изгледа сепнато. — Нали това се чудеше.

— Видяхме всичко — намеси се и Харкъл. — О, разбира се, че го видяхме! Двубоят си го биваше, и още как!

И той приклекна смешновато — очевидно се опитваше да покаже каква стойка е заел скиталецът, ала в очите на младата жена позата му си бе същинска карикатура.

— Уж беше тръгнал наляво — ентусиазирано започна да разказва Харкъл Харпъл и сам подскочи наляво, — пък после се хвърли надясно толкова бързо, че Тарнхийл изобщо не разбра…

— … докато не получи удара — включи се и Робилард. — А Негово величество още махаше във въздуха, сякаш се биеше с призраци!

Кати-Бри веднага се досети какво се е случило — ходът, който двамата магьосници бяха описали току-що, й бе добре познат и се наричаше точно така, „призрачната стъпка“.

— Добър урок му даде, дума да няма! — Харкъл вече се превиваше от смях.

— Ще кажа само, че Негово величество още дълго няма да може да сяда, пък ти сама си прави изводите! — довърши Робилард и също избухна в смях, за изненада на Кати-Бри, която не помнеше да го е виждала в толкова добро настроение.

Двамата магьосници се отдалечиха, без да спират да се смеят, а тя отново се облегна на парапета. По устните й заигра усмивка. Сега разбираше какво бе искал да каже Дризт с твърдението, че двубоят нямал никакво значение за него. О, тя вече предвкусваше удоволствието от шегите, които щеше да си прави на негов гръб през следващите дни! Усмихваше се и защото Дризт беше победил.

Поради някаква причина, това бе много важно за нея.

Поправката на „Морски дух“ продължи два дни, през които шхуната не можеше да използва всичките си платна. Ала дори и така, с помощта на попътния северен вятър, скоростта, с която корабът се носеше на юг, не бе никак малка. Само за три дни изминаха четиристотинте мили, които деляха Минтарн от най-югозападната част на Муншейските острови и поеха на запад, за да навлязат в открито море и заобиколят островите от юг.

— Ще плаваме покрай тях още два дни — обясни Дюдермонт на екипажа.

— Не отиваме ли към Коруел? — Дънкин, който непрекъснато задаваше въпроси, не пропусна да се намеси и този път. — Смятах да ме оставите в Коруел. Хубав град бил, поне така съм чувал.