Р. Салваторе - Пътеки към утрото

И през цялото това време Кати-Бри и Гуенивар бяха неотклонно до него. Погледът му се спря върху тях — младата жена, приседнала край масата на двамина от другарите им от „Морски дух“ и черната пантера, свита на кълбо в краката й. Гуенивар се бе превърнала в нещо като талисман на „Герба на русалката“ и Дризт се радваше, че понякога може да я призовава, не за да му помогне в битка, а просто, за да му прави компания. Кое от двете щеше да бъде този път, зачуди се той. Наистина, Кати-Бри го бе помолила да я повика, твърдейки, че краката й са замръзнали, и той се бе съгласил, ала освен това го глождеше притеснение — дали Дюдермонт не беше в беда? Тази вечер Гуенивар май щеше да им бъде от полза не само като приятна компания.

Миг по-късно тревогата на Дризт се стопи и той въздъхна с облекчение — Дюдермонт влезе в пивницата и като го забеляза, се насочи право към него.

— Чаша калимшанско вино — поръча си допелгангерът, знаейки, че това е любимото питие на приемника му.

За краткото време, през което бе тършувало в мислите на Дюдермонт, злото същество бе научило доста както за него, така и за „Морски дух“.

Дризт се приведе през бара.

— Закъсня — отбеляза той — опипваше почвата, за да разбере дали има някакъв проблем.

— Просто малка неприятност — успокои го самозванецът.

— Какво има, Гуен? — тихичко попита Кати-Бри, когато пантерата рязко вдигна глава и заплашително изръмжа, присвила уши назад. — Какво видя?

Гуенивар не сваляше очи от Дризт и Дюдермонт, ала младата жена не й обърна особено внимание — сигурно там някъде се бе стрелнал плъх и я бе подразнил.

— Каеруич — подхвърли капитанът и скиталецът го изгледа учудено.

— Каеруич? — повтори той въпросително.

Разбира се, името му беше познато — нямаше моряк, който да плава из тези води и да не го е чувал, макар островчето, наречено така, да бе твърде малко и твърде отдалечено, за да го има в повечето карти.

— Трябва да тръгнем към Каеруич още сега — обясни чудовището и погледна скиталеца право в очите.

Превъплъщението му беше толкова съвършено, че Дризт нито за миг не заподозря нещо нередно. Въпреки това думите на „Дюдермонт“ му се сториха странни. Каеруич беше нещо като легенда, призрачен остров, обитаван от сляпа вещица. Мнозина се съмняваха в съществуването му, въпреки че имаше хора, които твърдяха, че са били там. Елфът не помнеше приятелят му някога да е споменавал това място и затова думите му го хванаха неподготвен.

Изпитателният му поглед отново се спря върху капитана и този път от вниманието му не убегнаха скованите жестове и неудобството, което се излъчваше от цялото му същество — доста необичайно, тъй като „Гербът на русалката“ бе любимата му пивница на Пристанищната улица. Очевидно нещо се бе случило. Каквото и да бе забавило Дюдермонт (а Дризт предполагаше, че е било среща с някой от влиятелните хора в града, навярно дори със загадъчния Келбен), то явно доста го бе обезпокоило. Едно такова посещение би обяснило и неочакваните му думи — през последните шест години „Морски дух“ неведнъж бе изпълнявал тайни и доста необичайни мисии и затова Дризт не зададе никакви въпроси.

Ала нито той, нито допелгангерът бяха взели предвид Гуенивар, която бавно се промъкваше към чудовището, прилепила корем о земята и присвила уши назад.

— Гуенивар! — скара й се скиталецът.

Мнимият Дюдермонт рязко се обърна, тъкмо когато пантерата се хвърли отгоре му и го притисна до бара. Ако в този критичен момент допелгангерът беше съумял да запази самообладание и се бе престорил на невинна жертва, най-вероятно щеше да се измъкне от опасното положение. Само че още щом я зърна, чудовището разбра, че Гуенивар не е от Материалната равнина, а щом то я бе разпознало, тя също щеше да разбере, че неговото място не е тук.

Воден единствено от инстинкта си, допелгангерът блъсна пантерата и ударът бе толкова силен, че тристакилограмовото й тяло прелетя през половината стая, преди да се сгромоляса на земята.

Никое човешко същество не притежаваше подобна мощ и когато самозванецът отново се обърна към бара, видя, че Дризт вече е извадил ятаганите си.

— Кой си ти? — попита скиталецът.

Вместо отговор, звярът просъска и сграбчи едно от извитите остриета. Елфът замахна с тъпата страна на другото си оръжие, тъй като се боеше, че това може и да е истинският Дюдермонт, макар и попаднал под въздействието на някаква магия.

Ятаганът одраска чудовището по бузата, но то го улови със свободната си ръка и се хвърли напред, поваляйки Дризт на земята.