Р. Салваторе - Потайно острие

Не и в този миг обаче. По някаква причина, която и двамата не разбираха, в този момент на света сякаш не съществуваше никой друг, освен тях или пък времето бе спряло, хвърляйки ледения покров на забравата върху всичко наоколо.

Миг по-късно магията се стопи, прогонена от внезапна суматоха в лагера. Когато откъсна очи от лицето на Дризт, Кати-Бри откри, че Уолфгар настойчиво се взира в тях. Погледите им се срещнаха, ала и този път всичко трая само миг — застанал зад варварина, един от пазачите на Камлейн развълнувано махаше с ръце и ги викаше.

— Дали пък нашият приятел не е решил да си покаже грозната великанска физиономия? — рече Кати-Бри на Дризт.

Когато се присъединиха към останалите, двамата видяха, че стражът им сочи едно близко възвишение — тинеста могила, която бурната пролетна тундра бе изтласкала нагоре, досущ миниатюрен вулкан от кал.

— Там отзад — обясни пазачът.

Дризт отправи острия си взор натам, а Кати-Бри свали Таулмарил от рамото си и постави стрела в тетивата му.

— Таз’ купчинка е прекалено малка, за да скрие гнусното туловище на някой великан — заяви Бруенор, но въпреки това още по-здраво стисна бойната си секира.

Дризт кимна и като даде знак на Кати-Бри и Уолфгар да го прикриват, се затича към могилата, безшумно и предпазливо. Щом стигна, хвърли бърз поглед назад, за да се увери, че другарите му са готови, след което извади ятаганите си и надникна зад възвишението.

Миг по-късно обаче свали оръжие, разпознал човека, който се зададе насреща му — едър мъж, заметнат с вълча кожа.

— Киерстаад, синът на Ревик — позна го и Кати-Бри.

— Нас търси — обади се и Бруенор — и те, и всички варвари от Долината прекрасно знаеха, че младежът боготвори Уолфгар толкова, че преди време бе откраднал Щитозъб и бе тръгнал след Бруенор и останалите, когато те се отправиха към морето на плаващите ледове, за да спасят Уолфгар от лапите на Ерту.

За Киерстаад синът на Беорнегар олицетворяваше величието, което племената от Долината можеха да постигнат и към което и сам се стремеше.

При вида му Уолфгар се свъси.

Младежът и Дризт размениха няколко думи, след което заедно се отправиха към лагера.

— Дошъл е, за да говори с Уолфгар — обясни елфът.

— Да моля за спасението на племената — проговори Киерстаад, приковал поглед в лицето на своя събрат.

— Племената са си съвсем добре под грижите на Берктгар Храбри — сопна се Уолфгар.

— Не са! — рязко отвърна младежът и останалите побързаха да се отдръпнат, уместно преценявайки, че е по-добре да не се намесват. — Берктгар добре познава старите традиции, така е — продължи Киерстаад. — Ала те не могат да ни дадат нищо по-добро от живота, който водим вече векове наред. Единствено Уолфгар, син на Беорнегар, е в състояние да ни обедини и да укрепи връзките ни с Десетте града.

— Нима това ще ви донесе някаква полза? — повдигна вежди Уолфгар.

— И още как! — без колебание заяви младият варварин. — Никога вече няма да се налага някой да гладува само защото зимата се е случила тежка. Никога вече няма да зависим изцяло от северните елени. Уолфгар, с помощта на своите приятели, може завинаги да промени живота ни… да ни поведе към едно по-добро бъдеще!

— Говориш глупости — махна с ръка исполинът и се обърна, за да си върви.

Киерстаад обаче нямаше намерение да го остави да се измъкне толкова лесно и като изтича след него, сграбчи го за ръката и го дръпна.

Имаше толкова много да му казва, да му обясни как Берктгар все още гледа на жителите на Десетте града и дори на джуджетата, събратята на осиновителя на Уолфгар, повече като на врагове, отколкото като на съюзници. Колко много неща искаше да каже Киерстаад на Уолфгар, колко много доводи да му изтъкне, за да го убеди, че мястото му е в Долината, при племената. Ала всички тези думи се разпиляха, запратени сякаш във въздуха, заедно със самия Киерстаад — когато усети, че го дръпват, Уолфгар рязко се обърна и със свободната си ръка блъсна младежа в гърдите, при което той политна назад, не можа да се задържи и се затъркаля надолу по склона.

След това, изръмжавайки гневно, исполинът се върна обратно при вечерята си, сподирен от възмутените възгласи на всички наоколо. Особено ядосана беше Кати-Бри:

— Нямаше нужда да го удряш! — изкрещя тя, ала Уолфгар само махна с ръка и като изръмжа повторно, продължи да се храни.

Дризт пръв стигна при младежа, който лежеше по лице в подножието на могилата. Риджис пристигна миг по-късно с една от многобройните си кърпички в ръце, за да може момчето не само да изчисти калта от себе си, но и да запази поне частица от гордостта си, като тихомълком избърше пълните си със сълзи очи.