Р. Салваторе - Слугата на отломъка

Както Кадърли успя да научи, Креншинибон излязъл изпод ръцете на седмина Неживи, които си наумили да създадат предмет, надарен с огромна мощ.

И като допълнително оскърбление към расите, които възнамерявали да покорят, седмината крале вдъхнали на творението си умението да черпи сила от слънцето, но когато завършили единяващата магия, те угаснали.

Противно на предположението на мнозина мъдреци, Кадърли твърди, че Креншинибон не погълнал душите на създателите си, а ги унищожил, заличил ги напълно от лицето на земята със своята наподобяваща силата на слънцето мощ. Ето как намеренията на неживите се обърнали срещу тях и те се превърнали в прах, а душите им се пръснали на хиляди късчета.

Тази част от историята на Креншинибон е известна на мнозина, в това число и на демоните, които така отчаяно копнеят да го притежават. Онова, което се случило след това обаче и което Кадърли разкри, е далеч по-сложно и именно то показва истината за кристалния отломък, абсолютния провал на изначално добри намерения.

За първи път Креншинибон се появил в Материалната равнина преди много столетия, в далечната Захара. По онова време той бил просто магически инструмент, макар и надарен с голяма мощ — от глъбините му изригвали огнени кълба, можел да издига огромни стени от ослепителна светлина, толкова силна, че смъквала плътта от костите. Малко се знае за мрачното минало на Креншинибон, преди деня, в който попаднал в ръцете на един султан. Този велик владетел, чието име отдавна е потънало в забрава, научил истината за отломъка и решил, че седмината Неживи не са си свършили работата докрай. Обърнал се за помощ към придворните си магьосници и това било „второто сътворение“ на Креншинибон — тогава нараснали и мощта му, и собствената му, независима воля.

Султанът не жадувал власт, единственото, което искал, било да живее в мир със своите войнствени съседи. Ето защо, използвайки най-новото умение на Креншинибон, той намислил да издигне низ от кристални кули. Те трябвало да се простират от столицата до втория по големина град в царството му, като всяка отстояла от следващата на разстояние, което можело да бъде взето за един ден. Не след дълго в пустинята, която разделяла двата града, се издигали сто кули и задачата на султана много скоро щяла да бъде завършена.

За нещастие, тя се оказала непосилна за Креншинибон и макар султанът да вярвал, че с всяка нова кула укрепва отломъка, случило се точно обратното — силата на магическия предмет била разпиляна на прекалено много места. Не минало много време и в пустинята се извила страховита пясъчна буря, последвана от вражеско нашествие. Стените на кристалните кули били твърде тънки и не издържали — срутили се, а с тях рухнала и мечтата на султана за сигурност.

Вражеските орди опустошили царството и избили семейството на султана пред очите му. Него обаче пощадили — жестокият шейх, който ги предвождал, предпочел да го остави жив, та споменът за този ужас да го преследва до края на дните му. Тогава се случило нещо неочаквано — Креншинибон погълнал доскорошния си господар, или поне част от духа му.

Дори Кадърли, сред чиито източници на информация има и полубогове, не знае повече за тези отдавнашни дни, но въпреки това е убеден, че именно в това „второ сътворение“ се крие обяснението за непрестанната, жажда на Креншинибон за повече власт. Само ако бе останал силен… само ако кристалните кули бяха издържали… Тогава вражеските орди може би щяха да бъдат отблъснати, а семейството на султана — скъпата му съпруга и красивите му деца — нямаше да бъдат избити.

И така до ден-днешен — пропит с естеството на злите си създатели и с ранения, измъчен дух на султана, кристалният отломък се стреми да се сдобие с колкото се може по-голямо могъщество и да го запази, независимо на каква цена.

Колко много може да се научи от тази история!

Макар и да не вади категорични заключения, в писмото си Кадърли намеква, че същинската причина за вражеското нашествие в земите на султана било издигането на кристалните кули, тъй като владетелите на съседните царства се изплашили от нападение. Не е ли кристалният отломък урок за всички ни? Нима неговата история не ни показва съвсем ясно безумието на прекомерната амбиция, пък била тя и породена от добри намерения? Султанът искал могъщество, за да предпази царството си и мира в него, но поискал твърде много, възжелал твърде голяма мощ:

И това му струвало всичко — царството, семейството, душата.