Р. Салваторе - Слугата на отломъка

Ша’лази отново си прочисти гърлото:

— Изненадан съм, че дойде. Доста врагове си създаде по пътя към върха с гилдията на Басадони. Не се ли боиш от измяна, о, всесилни? — довърши той саркастично и се изкиска.

Ентрери продължи да се взира безмълвно в него.

Всъщност наистина се страхуваше от предателство, но освен това трябваше да говори с Ша’лази. Кимуриел Облодра, псионистът, чиито услуги Джарлаксъл използваше, беше проникнал в най-потайните кътчета на мозъка на Ша’лази, без да открие и следа от заговор.

Въпреки това Ентрери не беше напълно спокоен — Кимуриел Облодра беше елф на мрака, който на всичкото отгоре не хранеше особено топли чувства към него.

— Властта може да бъде по-лоша и от затвор — продължи да бъбри Ша’лази. — За онези, които я притежават, имам предвид. Повечето паши не смеят да излязат на улицата, ако не ги придружава цял отряд стражи.

— Аз не съм паша.

— Така е, но гилдията е твоя. Твоя и на Шарлота.

Ша’лази говореше за Шарлота Веспърс, чиято находчивост не само я бе превърнала във втория по важност човек след стария Басадони, но й бе помогнала да оцелее, когато Мрачните завзеха гилдията, и дори да се превърне в нейно лице за пред жителите на Калимпорт.

А оттогава насам гилдията се бе сдобила с власт, каквато малцина си бяха представяли.

— Това не е тайна за никого — довърши Ша’лази и пак се изкиска с дразнещия си смях. — Винаги съм знаел, че имаш забележителна дарба, приятелю, но чак пък толкова!

Ентрери се усмихна, ала не на неговите думи — току-що си бе представил как забива камата си в кльощавия врат на мъжа пред себе си, не за друго, а просто защото не можеше да понася този паразит.

Паразит, който обаче можеше да му бъде полезен.

Всъщност Ша’лази бе оцелял досега именно по този начин. Известен в цял Калимпорт, той бе превърнал събирането на сведения не просто в поприще, а в истинско изкуство. Толкова добър бе колоритният доносник в набавянето на информация, толкова нашироко се простираше здраво изплетената му мрежа, обхващаща както властващите семейства, така и дребните улични мошеници, че враждуващите помежду си гилдии до една го смятаха за твърде полезен, за да бъде премахнат.

— Е, откъде идва могъществото на гилдията? — полюбопитства Ша’лази и се ухили широко. — Не ще да сте само вие с Шарлота.

Ентрери трябваше да положи немалко усилие, за да запази непроницаемото си изражение — дори една усмивка би издала твърде много. А как само му се искаше да се надсмее над искреното неведение на Ша’лази! Уж всезнаещият информатор и представа си нямаше, че използвайки гилдията на Басадони като фасада, в Калимпорт се бе разположила армия от елфи на мрака.

— Доколкото си спомням, уговорката бе да обсъждаме Далабадския оазис — рече палачът в отговор.

Ша’лази въздъхна и сви рамене:

— Толкова много интересни неща можем да обсъдим — подхвърли той. — Далабадският оазис, боя се, не е едно от тях.

— Така мислиш ти.

— Там всичко си е все същото вече двайсет години — отвърна Ша’лази. — Не мога да ти съобщя нищо, което и сам да не знаеш.

— Значи Нокътя на Шарон все още е у Кохрин Соулз?

Ша’лази кимна:

— Иска ли питане — изкиска се той. — Все още и завинаги. Служи му вече четирийсет години, а когато Соулз умре, без съмнение ще го получи един от трийсетте му синове. Разбира се, в случай че дъщеря му, безцеремонната Ахдания Соулз, не го докопа първа. Много е амбициозна, ще знаеш. Ако си дошъл да ме питаш дали Соулз би се разделил с него, вече знаеш отговора. Защо не си поговорим за нещо по-интересно, като например гилдията на Басадони?

Лицето на Ентрери си възвърна предишното ледено изражение.

— Защо му е на стария Соулз да го продава сега? Ша’лази махна с ръка за повече драматизъм и палачът отново си помисли колко странно изглежда тази мършава ръка, вдигната над огромната му глава. — Колко станаха… като че ли три пъти вече се опитваш да купиш този прекрасен меч? Да, да! Първият път беше още хлапак с двеста-триста жълтици (подарък от Басадони, нали?) в окъсаната кесия.

При тези думи Ентрери неволно потръпна, макар да знаеше, че при всичките си недостатъци Ша’лази няма равен в умението да разчита съвършено правилно чувствата, скрити зад изражението и жестовете на своите събеседници. Въпреки това, пробуденият от доносника спомен, съчетан с разигралото се съвсем наскоро в гилдията, жегна убиеца право в сърцето. Басадони паша наистина му бе дал онези пари — просто ей така, подарък за най-многообещаващия му войник. Ентрери изведнъж осъзна, че Басадони бе навярно единственият, който някога му бе подарявал нещо просто така, без да очаква отплата.