Р. Салваторе - Слугата на отломъка

Живея в свят, където злото има своето абсолютно, физическо въплъщение. Нямам предвид зли хора, нито гоблини (които рядко се отличават с особена доброта), нито дори собствените си събратя, мрачните елфи, които по жестокост далеч надминават дори гоблините. Те всички са създания, способни на нечувани зверства, но въпреки това не са (дори и в най-тежките случаи) същинското олицетворение на злото. Не, тази „чест“ се пада другиму — на демоните и злите духове, които магьосници и монаси нерядко призовават за своите цели. Тези обитатели на долните равнини са изтъкани единствено от зло, непримесено дори със зрънце доброта, жестокост, която не знае граници. За тях няма изкупление, нито най-слаба надежда, че през безкрайните хилядолетия на почти вечното си съществуване ще сторят нещо, което дори бегло да прилича на добро дело.

Неведнъж съм се чудил дали тези създания биха съществували, ако го нямаше мракът, спотаен в сърцата на разумните раси. Питал съм се дали те са източник на зло (както мнозина зли люде или мрачни елфи), или пък са просто резултат, физически израз на покварата, просмукала се в сърцата на мнозина?

По-скоро второто. Не е съвпадение това, че демоните и злите духове могат да се появят в Материалната равнина, единствено ако бъдат призовани от неин обитател. Те не са нищо повече от обикновена маша, оръдие в ръцете на същинския източник на злото.

Ами Креншинибон? Той е предмет и макар да е надарен със собствена воля, все пак не може да се сравнява с истинско мислещо същество. Защото кристалният отломък не расте, не се развива, не може да се промени. Единственото, което може да поправи, са грешките, допуснати в опитите да покори нечия воля, та следващия път по-изкусно да си проправи път до сърцето на поредната жертва. Той не може да си набележи цел, не може дори да размисли върху постигнатото предишния път… не, той има един-единствен стремеж, един-единствен краен резултат, към който се домогва непрестанно.

Дали тогава е наистина зъл?

Не.

Едва доскоро бих дал различен отговор, мислех другояче, дори когато го носех у себе си и започнах да го разбирам по-добре. Съвсем наскоро, чак след като прочетох дългото, подробно писмо на Кадърли Бонадюс от „Възвисяване на вярата“, научих истината за кристалния отломък и най-сетне го видях такъв, какъвто е — една аномалия, чиято жажда за власт и слава на всяка цена, не са нищо друго, освен изкривено отражение на кроежите на един от създателите му, осмия дух, успял някак да проникне до самите дълбини на магическия предмет.