Р. Салваторе - Слугата на отломъка

Ентрери понечи да отвърне нещо, да я попита какво смята, че ще спечели от това, ала се отказа още преди да бе отворил уста. Вместо това се усмихна и като сви рамене, се отдръпна, за да й направи път.

— Нов съперник за Артемис Ентрери? — подхвърли Джарлаксъл, когато четиримата си отидоха. — Заместник на Дризт, може би?

— Едва ли — отвърна Ентрери.

— Не е достойна ли?

Палачът сви рамене — не го бе грижа дали Даника е достоен съперник, или не. Смехът на наемника го извади от мислите му.

— Поумнял си — отбеляза Джарлаксъл.

— Предупреждавам те, че нямам намерение да търпя подобни коментари.

Наемникът се разсмя още по-силно.

— Значи си решил да продължим заедно — рече той.

Ентрери го изгледа продължително, задавайки си въпрос, на който все още не можеше да си отговори.

— Много добре тогава — безгрижно продължи Джарлаксъл, приемайки мълчанието му за потвърждение. — Предупреждавам те обаче, че опиташ ли се да ме измамиш, ще трябва да те убия.

— Съмнявам се, че ще ти бъде много лесно да го направиш от оня свят — не му остана длъжен Ентрери.

Джарлаксъл отново се разсмя.

— Когато бях млад — започна той — имах приятел, Повелител на меча, който място не можеше да си намери от мисълта, че го превъзхождам в боя (макар че в действителност единственият път, когато го победих, то си бе повече късмет, отколкото каквото и да било).

— Та този приятел един ден ми каза, че най-сетне бил открил оногова, който пораснел ли веднъж, щял да бъде поне толкова добър с оръжията, колкото мен, ако не и повече. Говореше за едно дете, у което бе забелязал заложби, каквито не бе виждал у никого другиго дотогава. Името на този Повелител на меча беше Закнафейн… може би си чувал за него.

Ентрери поклати глава.

— А младият воин, за когото говореше, бе не кой да е, а Дризт До’Урден — завърши Джарлаксъл с широка усмивка.

Ентрери се опита да запази безстрастното си изражение, ала част от изненадата се изписа по лицето му, което не можа да убегне на наблюдателния Джарлаксъл.

— Е, сбъдна ли се пророчеството на Закнафейн? — попита палачът.

— Какво значение има това за Артемис Ентрери? — отвърна на въпроса с въпрос наемникът. — Какво може да научи той за себе си от сравнението между Дризт и Джарлаксъл? И как би преценил себе си, сравнявайки се с Дризт До’Урден?

И после дойде критичният въпрос:

— Вярва ли Ентрери, че наистина е победил Дризт?

Палачът дълго се взира в Джарлаксъл, ала накрая изражението му омекна.

— Има ли значение? — бе единственият му отговор… и именно този отговор се бе надявал да получи наемникът от своя нов спътник, с когото възнамеряваше да остане още дълго.

— Имаме още работа тук — рязко смени темата Джарлаксъл. — Наблизо има малък отряд, уплашен и гневен. Предводителят им реши, че не може да си тръгне просто така, не и докато положението е такова, каквото е в момента.

Без дори да го помоли за обяснение, Ентрери го последва. Не след дълго свърнаха зад някакви скали и палачът разумно предпочете да поизостане при вида на групата, която Джарлаксъл бе споменал — трима мрачни елфи, предвождани от крайно опасен псионист. Докато Джарлаксъл и Кимуриел говореха, Ентрери стоеше настрани, с ръце върху дръжките на оръжията си. Двамата елфи говореха на собствения си език, ала палачът разбираше почти всичко.

— Да се бием ли си дошъл? — попита Кимуриел направо.

— Рай’ги е мъртъв, а Креншинибон — унищожен — отвърна Джарлаксъл. — Какъв би бил смисълът?

Ентрери забеляза, че Кимуриел дори не трепна при тази новина.

— О, да, предполагам, че властта вече ти се е усладила, нали? — засмя се наемникът. — Настанил си се на престола на Бреган Д’аерте, сам, без никого с когото да го делиш и сега не ти се иска да го отстъпваш комуто и да било, нали?

Кимуриел понечи да поклати глава — за Ентрери бе очевидно, че ще се опита да се помири с Джарлаксъл, ала пълният с изненади наемник го прекъсна.

— Отлично! — драматично заяви той. — Нямам желание за още една битка, Кимуриел. Разбирам, че с действията си напоследък най-вероятно съм си създал твърде много врагове в редиците на Бреган Д’аерте, за да се завърна като техен предводител.

— Искаш да кажеш, че се предаваш? — повдигна вежди Кимуриел, когото думите на Джарлаксъл вместо да успокоят, бяха разтревожили още повече, същото се отнасяше и за тримата войници зад него.

— Нищо подобно — отвърна наемникът и отново се засмя. — И те предупреждавам, че ако продължиш да воюваш с мен, ако дори само решите да тръгнете по следите ми, наистина ще оспоря позицията, която си спечели честно.