Р. Салваторе - Слугата на отломъка

Обонянието му го уверяваше, че е успял да унищожи мрачния елф и илитида, които се намираха в коридора допреди малко. Тъй като този ден надали щеше да получи друго удовлетворение, Хефестус се примири и с това малко отмъщение и се оттегли в просторната пещера, скрита с магии зад бърлогата му, пещерата, която имаше един-единствен вход и в която бяха струпани всички богатства, заграбени от него през годините.

Именно сред тях, разяреният, победен дракон се сви на кълбо. Искаше единствено да потъне в дълъг, несмущаван от нищо сън, с надеждата времето да излекува ослепелите му очи. Щеше да сънува как поглъща дръзките натрапници и щеше да се опита да измисли какво да прави, ако сънят не успееше да го изцели.

Кадърли едва не подскочи от радост, когато някой изскочи от тунелите и се затича към тях, после обаче разпозна Артемис Ентрери и сърцето му се сви при вида на тялото, преметнато през раменете му, неподвижно и обляно в кръв.

— Какво си направил с нея! — изрева Айвън и понечи да се втурне натам, ала с изненада установи, че се движи мъчително бавно, сякаш насън.

Обърна се към брат си и видя, че и той пристъпва едва-едва.

— Успокойте се — обади се Джарлаксъл. — Раните на Даника не са дело на Ентрери.

— Откъде знаеш? — сопна се Айвън.

— Щеше ли иначе да си дава труда да я изнася навън? — изтъкна наемникът и неоспоримата логика в думите му успя да поусмири избухливите джуджета.

Кадърли обаче, излязъл от обсега на забавящата магия на Джарлаксъл преди наемникът да я довърши, се носеше право към Ентрери. При вида на тичащия към него свещеник, палачът спря и свали Даника на земята, макар че тя все още не можеше да се държи на краката си и трябваше да се облегне на рамото му.

— Елфическо оръжие — обясни Ентрери, щом Кадърли се приближи достатъчно, за да види раната на Даника, както и не особено успешния опит на убиеца да я превърже.

Кадърли начаса се залови за работа и потъна в песента на Денеир, търсейки целебни магии. Много скоро с огромно облекчение установи, че никое от нараняванията на Даника не е фатално и че тя много скоро ще се оправи.

Докато Кадърли свърши с магиите си, Джарлаксъл и двете джуджета се приближиха. Кадърли се усмихна успокояващо на Айвън и Пикел, след което обърна недоумяващ поглед към Артемис Ентрери:

— Действията й в тунелите ми помогнаха — кратко обясни палачът. — Не обичам да съм задължен никому.

С тези думи той се обърна и се отдалечи, без да ги погледне повече.

Кадърли, джуджетата и Даника настигнаха Ентрери и Джарлаксъл по-късно същия ден, когато за всеобщо облекчение стана ясно, че Хефестус няма да излезе от бърлогата си и да ги преследва.

— Ще се върнем в катедралата с помощта на същата магия, която ни доведе дотук — съобщи Кадърли. — Би било най-малкото невъзпитано да не ви предложа помощ за обратното пътуване.

Джарлаксъл го изгледа любопитно.

— Не се опитвам да ви изиграя — увери го свещеникът. — Между нас няма никакви сметки за разчистване — откакто се срещнахме, действията ви са повече от достойни. Въпреки това ви предупреждавам, че няма да търпя…

— И защо бихме поискали да се върнем с теб? — прекъсна го Ентрери. — Какво в онази дупка на лъжи и двуличие може да ни е полезно?

Кадърли понечи да му отговори — толкова много неща искаше да каже. Искаше му се да се разкрещи на палача, да го принуди да дойде, да го унищожи, да го накара да се покае… каквото и да било, за да срути тази стена на отрицание и ненавист. В крайна сметка не каза нищо — какво наистина можеха да спечелят тези двамата във „Възвисяване на вярата“?

Много, ако искаха да излекуват душите си и да поемат по други, по-достойни пътища. Онова, което Ентрери бе сторил за Даника, като че ли говореше, че подобна промяна съвсем не е изключена. Поддавайки се на моментен порив, Кадърли потърси в песента на Денеир проста магия, с която можеше да надникне в чуждите сърца.

Само едно надзъртане му бе достатъчно, за да се убеди, че колкото по-бързо Джарлаксъл и Ентрери се махнеха оттук, толкова по-добре за „Възвисяване на вярата“, Карадун, Шилмистката гора и всички земи около Снежните планини.

— На добър час тогава — рече той и докосна ръба на шапката си. — Все пак успя да направиш поне едно добро дело в окаяния си живот, Артемис Ентрери.

С тези думи свещеникът си тръгна, следван от Пикел и Айвън.

Даника обаче се позадържа и като измери палача от глава до пети, заяви:

— Благодарна съм ти за стореното, когато раната ми ме надви, ала това няма да ми попречи да довърша онова, което започнахме в тунелите под бърлогата на дракона.