Марк Лорънс - Принцът на тръните

Макин се смъкна от седлото и потъна до глезени в калта.

— Хайде да влезем.

Вече не усещах дъжда и лошото време. Беше ми горещо, като в деня, когато убих Прайс. Усещах гладката повърхност на първите три камъка и грапавините на последния, с който бях сложил края.

— Корион е насочвал ръката ми тогава. А Сагеус е насъскал Прайс срещу мен, сигурен съм. Баща ми си мисли, че сънният вещер му служи, но не е така. Сагеус е разбрал, че Корион ме е хванал на въдицата си, разбрал е, че губи наследника на своята нова пионка, затова е заразил сънищата на Прайс и е раздухал омразата му към мен. Не е било нужно да я раздухва много. Те играят с нас, Макин. Ние сме фигури на дъската им.

Макин се усмихна през раните си.

— Всички сме фигури на нечия дъска, Йорг. — Тръгна към вратата на странноприемницата. — Самият ти често си ме разигравал.

Последвах го в топлата смрад на хана. В огнището имаше само едно дърво, което припукваше и изпускаше повече дим, отколкото топлина. На тезгяха седяха десетина. Местни хора, ако се съдеше по вида им.

— А! Вонята на мокри селяци. — Метнах подгизналата си наметка на най-близката маса. — Нищо не може да се сравни с нея.

— Бира! — Макин си дръпна едно столче пред тезгяха. Мястото около нас бързо се опразни.

— И месо — добавих аз. — Крава. Когато за последно бях тук, ядохме печено куче, а ханджията умря. — Беше си вярно, макар и не в този ред.

— И казваш — подхвана ме отново Макин, — че при първата ви среща този Корион само щракнал с пръсти и вие с Нубанеца сте се гътнали. Каква е гаранцията, че и сега няма да щракне с пръсти?

— Май никаква.

— И най-заклетият комарджия не залага при такива ниски шансове, принце. — Макин взе две стъклени халби от девойчето, което сервираше. Халбите се бяха запотили, а през ръбовете им преливаше пяна.

— При първата ни среща бях малък и глупав — казах аз. — Сега е различно. Сега дори Сагеус си строши зъбите в мен.

Макин отпи дълга глътка.

— А има и друго — продължих. — Нещо, което взех от некроманта. — Още усещах горчиво-киселия вкус на сърцето му. Надигнах халбата. — Отхапах си хапка и малко магия с нея, Макин. Каквото и да тече във вените на мъртвата кучка, дето видя сметката на Нубанеца, и на момиченцето, дето се влачеше с чудовищата, онова, дето ѝ даваше светлината… е, сега и аз имам искрица от него.

Макин изтри пяната от мустака, който му беше пораснал в тъмницата на Висок замък. Успя да изрази съмненията си с едва доловимо повдигане на вежда. Вдигнах си ризата. Е, ризата не беше точно моя, а нещо, в което ме бяха облекли, докато съм берял душа. Изборът, предполагам, е бил на Катерин. Тънка черна линия пресичаше гладките ми гърди там, където се беше забил ножът на татко. Други черни линии, като вени, започваха от раната и пълзяха към ребрата и гърлото ми.

— Баща ми може да е всякакъв, но знае как да намушка човек смъртоносно — казах. — Трябваше да съм умрял.

Наричат го Призрачния замък. Когато яздиш към него от долината привечер и слънцето залязва зад кулите, разбираш защо. Замъкът излъчва класическа притаена злост. Високите прозорци са тъмни, градчето пред портите тъне в сенки, знамената висят безжизнени. Навява мисли за оглозган череп. Но без веселяшката усмивка.

— И какъв е планът? — попита Макин.

Ухилих се. Пришпорихме конете нагоре по хълма и подминахме каруца, която скърцаше, натоварена с бъчви.

— Изглежда, ще има турнир — продължи Макин. — Това добре ли е, или зле?

— Значи идваме точно навреме, за да си премерим силите, не мислиш ли? — От известно време се опитвах да различа флагчетата на шатрите, които обточваха източната страна на турнирното поле. — Но засега май ще е по-добре да останем инкогнито.

— Та, за плана…

Прекъсна го тропот на наближаващи копита.

Погледнахме през рамо. Плътна група конници скъсяваше бързо разстоянието, петима или шестима, водачът им брониран от глава до пети. Хвърляха дълги сенки след себе си.

— Хубава турнирна броня — казах и обърнах крантата си напреки на пътя.

— Йорг… — Явно на Макин не му беше ден да си довършва изреченията.

— Направете път! — ревна с цяло гърло водачът на конниците, но аз се престорих, че не съм го чул.

— Направете ни път, селяндури! — И вместо да ни заобиколи, спря. Другите петима ездачи спряха до него — домашна гвардия с плетени ризници и запенени коне.

— Селяндури? — Знаех, че видът ни не е особено лъскав, но пък селяндури? Пръстите ми се затвориха около празнината, където липсваше мечът ми. — И на кого се очаква да направим път, моля? — Познал бях цветовете им, но бях в настроение да се заяждам.